Лъвовете на Ал-Расан
- Автор: Кай Гай Гавриел
- Год: 2002
- Язык: болгарский
- Переводчик: Силвана Миланова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Лъвовете на Ал-Расан». Краткое содержание книги:
— Разбирам. Новият цар на Картада вече ви е пратил в изгнание. След като сте извършили убийството вместо него. Какъв невероятно умен младеж! — Това отново беше Мазур: дори не питаше, а говореше с пълна увереност.
Бадир погледна министъра си, после погледът му отново се насочи към ибн Хайран. Изражението му се беше променило.
„Разбира се!“ — помисли си Джехане. Явно това беше. Какво ще търси иначе съветникът и пръв приятел на принца тук със Забира, вместо да ръководи смяната на властта в Картада? Чувстваше се пълна глупачка, че не го бе разбрала по-рано. Но не беше единствената. Видя мъжете и няколкото присъстващи жени да кимат в знак на съгласие.
— Уви, най-мъдрият от всички министри казва самата истина. Да, наистина съм изгнаник. Заради многото си грехове — спокойно каза ибн Хайран. — Но има някаква надежда да получа опрощение, след като се пречистя от невъобразимите си пороци.
Той се усмихна, а миг по-късно в градината най-неочаквано прозвуча нечий смях и всички се стреснаха.
Царят, министърът му и Амар ибн Хайран се обърнаха към Родриго Белмонте, който продължаваше да се смее.
— Царят на Рагоса — весело заяви Родриго — трябва да внимава, иначе всички изгнаници на полуострова ще направят пътека до двореца му.
Джехане забеляза, че ибн Хайран е спрял да се усмихва.
Родриго обаче видимо се забавляваше.
— С ваше позволение, може би един войник ще е в състояние да разсече този възел? — Царят кимна и Капитана продължи: — Негова светлост ибн Хайран е изпаднал в положение, което твърде много наподобява моето собствено. Той е изгнаник, но не е освободен от клетвата за вярност към своята страна. И тъй като не му е предложено нищо, което да я обезсили, той не би могъл да изкаже мнение за онова, което госпожа Забира току-що поиска. И действително най-правилно ще е да я убие с ножа, който е скрит в левия му ръкав. Направете му предложение.
Над градината отново надвисна мъртва тишина. Сега дори денят изглеждаше прекалено ярък, сякаш слънчевата светлина беше неуместна при цялата сериозност на положението долу.
— Да стана наемник?
Ибн Хайран продължаваше да се взира в джадитския капитан, сякаш забравил за присъствието на групата на острова. Джехане за втори път почувства как я пронизва хлад.
— Признавам, че не сме цвете, но има и по-лоши от нас.
Родриго продължаваше да се забавлява, или поне така изглеждаше. За ибн Хайран не можеше да се каже същото.
— Нямам нищо общо с Деня на рова — предпазливо каза той.
Джехане затаи дъх.
— Разбира се — съгласи се Родриго Белмонте. — Нали затова убихте царя.
— Затова се наложи да го убия! — поправи го ибн Хайран. Отново се надигна ропот, който бързо заглъхна.
Този път в гласа на министъра се прокрадна раздразнение.
— А трябва ли да предлагаме пост на човек, който убива всеки път, когато гордостта му е наранена?
Джехане си помисли, че причината за раздразнението му е в способността на Родриго да разгадае загадката пръв. Някой го беше изпреварил. „Наранена гордост, ха!“
— Не всеки път — тихо отвърна ибн Хайран. — Само веднъж в живота ми и със съжаление. Ставаше дума за нещо наистина голямо.
— Ах! — възкликна министърът с убийствена ирония. — Със съжаление! Е, това променя всичко.
За пръв път Джехане видя спокойствието на ибн Хайран да му изменя. Забеляза как сините му очи станаха студени преди да отмести поглед от лицето на бен Аврен. Той си пое дълбоко дъх и отпусна ръце. Направи й впечатление, че пръстените му ги няма. Ибн Хайран отново погледна министъра, но не каза нищо. Чакаше, готов да отблъсне всеки удар, който можеше да се стовари отгоре му.
Ала удар не последва. Този път заговори царят, който си беше възвърнал невъзмутимостта.
— Да приемем, че се съгласим с нашия приятел от Валедо. Какво ще ни предложите вие в замяна?
Забира от Картада, почти напълно забравена, се обърна и погледна мъжа, който беше дошъл с нея като неин слуга. Изражението на тъмните й, грижливо подчертани очи беше неразгадаемо. Още един облак закри слънцето и отмина, отнемайки и връщайки светлината на есенното утро.
— Себе си — каза Амар ибн Хайран.
Всички го гледаха онемели. Високомерието му беше стъписващо, но този мъж от петнадесет години беше известен не само като дипломат и стратег, но и като пълководец и може би най-добрият фехтовач в Ал-Расан.