Сбъдната любов
- Автор: Уорд Дж. Р.
- Серия: Братството на черния кинжал #11
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: ИБИС
- ISBN: 9786191570676
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Сбъдната любов». Краткое содержание книги:
За беда имаше усещането, че това няма да продължи дълго. Несъмнено „проглеждането” на Куин бе свързано със самолетната катастрофа, но също като жертвите на инфаркт, които не след дълго се завръщат към порочната си диета, неговото „откровение” може би нямаше да има дълъг срок на годност. Нямаше съмнение, че Куин наистина мислеше онова, което изричаше в този опияняващ момент. Обаче беше трудно да се повярва, че ще е така завинаги. Куин си беше Куин. И съвсем скоро, след като отшумеше шока – може би през нощта, може би следващата седмица, или дори след месец – щеше да се върне към вглъбеното си, затворено и дистанцирано аз.
Взел решение, Блей отвори очи и се наведе. Когато лицата им се доближиха, устните на Куин се разтвориха – по-плътната му долна устна се присвиваше, все едно вече бе опитал вкуса на това, което искаше, и му бе харесало. По дяволите. Боецът изглеждаше величествено, могъщите му голи гърди грееха под светлината на лампата, кожата му носеше блясъка на възбудата, продупчените зърна на гърдите му се вдигаха и смъкваха под непрестанния ритъм на сгорещената му кръв. Блей прокара длан по опънатите мускули на ръката, която ги свързваше, от широкото силно рамо до едрия бицепс и усукания трицепс.
Отмести ръката от бедрото си. И отстъпи настрани.
Куин пребледня до такава степен, че изглеждаше пепеляво сив.
В настъпилата тишина Блей не каза нито дума. Не можеше – гласът му просто изчезна.
Краката му омекнаха, запрепъва се към изхода, ръцете му просто се мятаха около бравата на вратата, и не след дълго най-после успя да координира движенията си и да я отвори. Озовал се навън, не си спомняше дали затръшна вратата или я затвори тихо. Не измина много крачки. Само на три крачки преди стаята си, той се срина до гладката, студена стена в коридора. Задъхваше се. Едва дишаше на пресекулки. Цялото усилие беше напразно. Нещо в гърдите му го задушаваше все по-силно, и внезапно зрението му отказа и пред погледа му се появи шахматна дъска в черно и бяло.
Осъзна, че сигурно ще припадне, затова седна със сгънати под себе си крака и наведе глава между коленете. Дълбоко в съзнанието си се молеше коридора да остане празен. Никак не искаше да му се налага да обяснява какво се е случило, особено когато се намираше пред стаята на Куин, очевидно възбуден, с треперещо тяло, сякаш вътре в него се случваше земетресение.
- Исусе Христе..
„Тази вечер почти не умрях и това ме накара да се осъзная. Там горе, в самолета, докато се взирах в непрогледната нощ, не мислех, че ще оцелея. И тогава всичко ми се изясни.”
- Не, - изрече на глас Блей. – Не…
Отпусна глава в ръцете си и се опита да успокои дишането си; трябваше да мисли рационално и да действа разумно. Не можеше да си позволи да задълбава повече от...
Разгорещените, бляскави, разноцветни очи бяха жива легенда.
- Не, - изсъска той.
Докато гласът му отекна дълбоко в съзнанието, той реши да послуша съвета си. Отношенията им нямаше да се задълбочат. Преди много време бе изгубил сърцето си по този мъж. Сега отказваше да загуби и душата си.
След час, два или може би шест, Куин лежеше гол между хладните чаршафи, загледан право в тавана, който не можеше да види в непрогледния мрак.
Дали и Блей бе почувствал същата ужасна, пареща болка? Например онзи път, когато се сдърпаха в мазето на родителите му и когато Куин се беше приготвил да напусне Колдуел, заявявайки категорично, че между тях не може да просъществува никаква връзка? Или може би след онзи път, когато се целунаха в клиниката и Куин отказа да продължат по-нататък? Или след последния им сблъсък, когато двамата почти щяха да свършат заедно, точно преди първата среща на Блей със Сакстън?
Усещаше празнота. Също като тази стая: без осветление, почти празна, само четири стени и таван. Чувстваше се като скелет, покрит единствено с кожа.
Размърда ръцете си и ги сложи върху туптящото си сърце, само за да се увери, че все още има такова. Съдбата наистина знаеше как да те научи на нещо, което трябва да знаеш, но не си наясно, че имаш нужда от урок, докато не ти го сервира. Прекарваше твърде много време, зает единствено със себе си, и със своя дефект, и с провала си в обществото и пред семейството. Дълго време беше пълна развалина и Блей беше засмукан във вихрушката му, само защото го беше грижа.