Проклятието на краля
- Автор: Грегори Филиппа
- Серия: Cousins' War #6
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Еднорог
- ISBN: 978-954-365-155-9
- Переводчик: Деница Райкова
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Проклятието на краля». Краткое содержание книги:
Ще използваме родилното легло, в което тя роди принцеса Мери. Дори съм приготвила същите чаршафи. Без да казваме нищо, и двете се надяваме, че то ще ни донесе късмет. Тя е заета, щастлива и уверена, коремът ѝ е видимо заоблен, наближава осмия си месец. Стоим една до друга, оглеждайки преценяващо едно място в стаята, където планираме да поставим голям скрин, в който да изложим златните ѝ съдове, когато тя внезапно спира и млъква за миг, сякаш е доловила нещо, някакъв смущаващ шепот.
— Какво има?
— Нищо, нищо — казва тя неуверено. — Просто почувствах…
— Искате ли да седнете?
Помагам ѝ да стигне до стола си и тя сяда предпазливо.
— Почувствах… — започва тя, а после внезапно хваща полите на роклята си и ги повдига към себе си, сякаш иска да задържи бебето в себе си само със сила. — Доведете акушерките — казва много ниско и тихо, сякаш се страхува, че някой може да чуе. — Доведете акушерките, и затворете вратата. Кървя.
Забързано внасяме в стаята гореща вода, кърпи и люлката, докато аз изпращам съобщение на краля, че родилните болки на кралицата са започнали, седмици по-рано, разбира се, но че тя е добре и се грижим за нея.
Осмелявам се да храня надежда; малката Мери е в цветущо здраве в детската си стая, умно двегодишно дете, а и тя подрани. Може би това ще бъде още едно плашещо дребно бебе, което ще изненада всички ни със сила и издръжливост. А ако е здраво и жилаво момченце…
Всички мислим за тези неща, и никой не ги изрича на глас. Ако кралицата роди момче, дори толкова късно, въпреки че изгуби толкова много, тя ще може да тържествува. Всички, които шушукаха, че тя е болнава, безплодна или прокълната, ще изглеждат като глупаци. Сам важният новоизлюпен папски легат Улзи ще отстъпи първенството на такава съпруга, дала на съпруга си едничкото нещо, което му липсва. Момичетата, които придружават кралицата, когато тя се храни с краля, или се разхожда с него, или играе карти с него, вечно със скромно сведени очи, вечно с шапчици, килнати назад, за да показват гладките им коси, вечно с рокли, изпънати отпред, за да разкриват подканващата извивка на гърдите им — онези момичета ще открият, че кралят има очи само за кралицата — ако тя успее да го дари със син.
В полунощ болките ѝ започват наистина, погледът ѝ е прикован в святата икона, и причастния хляб в дарохранителницата на олтара в ъгъла на стаята, акушерките я дърпат за ръцете и ѝ крещят да напъва, но всичко свършва твърде бързо, не се чува тих плач, има само едно дребно създание, което едва се вижда в бъркотия от кръв и бликаща вода. Акушерката вдига миниатюрното телце, далеч от погледа на кралицата го загръща като в саван с лененото платно, което трябваше да се използва за повиването на здрав и силен син, и казва:
— Съжалявам, ваша светлост, беше момиче, но тя вече е била мъртва във вас. Нищо не може да се направи.
Дори не чакам да ме помоли. Тя изнурено се обръща към мен и с безмълвно кимване ме изпраща да изпълня задачата си, с лице, сгърчено от скръб. Уморено се изправям на крака и тръгвам от родилната стая, надолу по стълбите, през голямата зала и нагоре по стълбите до онази част на двореца, където са покоите на краля. Минавам бавно покрай стражите, които вдигат пиките си за почест, за да ме пуснат да мина, покрай двама придворни, които се снишават в поклон и застават встрани, за да ме пропуснат, през външните врати на залата за аудиенции, през шушукащите, вторачени хора, които чакат и се надяват кралят да ги приеме. Когато влизам в стаята, се възцарява тишина. Всички знаят защо съм изпратена, а когато виждат каменното ми лице, докато минавам през вратите на приемната, всички предполагат, че новината е лоша, а ето го и него.
Кралят играе карти. Партньорка му е Беси Блаунт; от другата страна на масата има друго момиче, но дори не си правя труда да погледна. От купчината златни монети пред Беси виждам, че тя печели. Тази нова свита, тези приятели и близки, облечени по френската мода, които пият от най-доброто вино рано сутрин, весели, детински шумни, вдигат очи, когато влизам в стаята, и разчитат със съвършена точност поражението, изписано на лицето ми и в приведените ми рамене. Виждам, не мога да пропусна жадния блясък в очите на някои, които надушват сърдечната мъка и знаят, че бедата носи шанс. Когато глъчката в стаята утихва, чувам как някой изцъква нетърпеливо с език, видял, че отново съм донесла лоши новини.
Кралят захвърля картите и идва бързо към мен, сякаш иска да ме накара да замълча, сякаш иска да запази това като гузна, позорна тайна.