Проклятието на краля

— Маргарет, нима мислите, че не забелязвам, че чакате да говорите с мен? Не мислите ли, че след всички тези години мога да разчета изражението и мислите ви? Предполагам, че се каните да помолите да се приберете у дома, за да ожените красивото си момче, Артур?

— Ще ви помоля за това — съгласявам се. — И то скоро. Но сега няма да говоря с вас за това.

— Какво има тогава?

Трудно мога да се накарам да залича усмивката от лицето ѝ, когато тя толкова се старае да бъде весела и безгрижна. Но тя не знае доколко безгрижен и весел е станал дворът.

— Ваша светлост, боя се, че трябва да ви кажа нещо, което ще ви огорчи — Мария де Салинас, сега графиня Уилоуби, пристъпва до нея и ме поглежда, сякаш от моя страна е измяна да причиня тревога на една кралица, която вече е страдала толкова много.

— Какво има сега? — е всичко, което казва тя.

Поемам си дъх.

— Ваша светлост, става дума за Елизабет Блаунт. Докато бяхте в усамотение, тя беше с краля.

— Това е стара новина, Маргарет — тя успява да се засмее пренебрежително. — Никак не ви бива за клюкарка, щом ми носите такива престарели скандални вести. Беси винаги е с краля, когато очаквам дете. Това е един вид вярност.

Мария промърморва нещо под нос и извръща лице.

— Да, но… това, което не знаете, е че сега тя очаква дете.

— Детето от съпруга ми ли е?

— Предполагам. Не го е признал. Тя не привлича никакво внимание към себе си, с изключение на това, че роклите ѝ отесняват на корема. Не ми е казала. Не твърди нищо.

— Малката Беси Блаунт, собствената ми придворна дама?

Мрачно кимвам.

Тя не заплаква, а се извръща от галерията към един еркерен прозорец и с лек жест отмества подкрепящата я ръка на Мария. Заглежда се навън през малките стъклени прозорчета към ливадите, посивели под пелени от лед и навяван сняг. Гледа към студената река, без да вижда нищо освен спомена за майка си, хълцаща, похлупила лице върху възглавниците си, със сърце, сломено от изневярата на съпруга си, кралят на Испания.

— Това момиче е с мен от дванайсетгодишно — изрича зачудено. Успява да се засмее сурово и тихо. — Явно не съм я възпитала много добре.

— Ваша светлост, за нея е било невъзможно да откаже на краля — казвам тихо. — Не се съмнявам в привързаността ѝ към вас.

— Не е изненада — казва тя спокойно, сякаш е студена като цветята от скреж върху стъклата на прозореца.

— Не, предполагам, че не.

— Кралят стори ли ви се доволен?

— Не е казал нищо за това. А сега тя не е тук. Тя — Беси — се оттегли от двора, веднага щом… веднага щом…

— Веднага щом стана явно?

Кимвам.

— И къде е отишла? — пита кралицата без особен интерес.

— В една обител, в приората „Сейнт Лорънс“, в графство Есекс.

— Тя няма да успее да му роди дете! — внезапно избухва Мария пламенно. — Детето ще умре, това е сигурно!

Ахвам при думите ѝ, които звучат като проклятие.