Проклятието на краля

Братовчедите ми, особено Едуард Стафорд, Бъкингамски херцог, и Джордж Невил, са твърде стари и твърде достолепни, за да се правят на глупаци, за да забавляват краля. Има един случай, когато младите мъже се качват с конете си по стълбите на двореца и препускат в лек галоп из залата за аудиенции; предполага се, че това е особено добро забавление. Някой закрепва кана с вода над една врата, и един посланик, дошъл на държавна визита, бива измокрен до кости. Устройват засада в кухнята в малък военен набег и „пленяват“ вечерята, а после я връщат срещу откуп на придворните, които трябва да я ядат студена, след като късовете печено месо са били набодени на ножове и подмятани от ръка на ръка; никой освен самите млади мъже не намира това за забавно. Те отиват в Лондон, втурват се из един пазар и преобръщат сергиите, чупят стоката и съсипват храната, напиват се до вцепенение, повръщат в огнищата и задяват прислужничките, докато в помещенията за прислугата не остава и една честна жена.

Разбира се, по-възрастните ми сродници са изключени от такива забавления, но твърдят, че тук става дума за нещо по-сериозно от пиене и забавляващи се буйни млади мъже. Докато Хенри лудува с „любимците“, всички дела на кралството остават в ръцете на усмихнатия му помощник, кардинал Улзи. Всички подаръци, привилегии и високо платени постове минават през меките, топли ръце на кардинала, и много от тях той прибира тайно в широките си червени ръкави. Хенри не бърза да покани сериозните по-възрастни съветници обратно при себе си, за да оспорят растящото му въодушевление по адрес на един друг красив млад крал, Франсоа Френски, и не желае да чува нищо за растящото лекомислие и разточителност на приятелите си.

Затова се безпокоя, че ме приема като една от скучните стари хора, и ме обзема тревога, когато един ден той ми казва, че според него това, че ми е върнал някои от именията ми в Съмърсет, било грешка — защото всъщност те трябвало да принадлежат на Короната.

— Не мисля така, ваша светлост — казвам веднага. Оглеждам бързо младите мъже и виждам как синът ми Монтагю вдига глава и се заслушва, когато възразявам на краля.

— Изглежда, сър Уилям мисли така — изрича провлечено Хенри.

Сър Уилям Комптън, бившият ми кандидат за женитба, ми отправя една от най-прелъстителните си усмивки.

— Те всъщност са земи на короната — заявява. Очевидно е станал експерт. — А три от тях принадлежат на херцогство Съмърсет. Не на вас.

Не му обръщам внимание и казвам на краля:

— Разполагам с документите, които показват, че те са, и винаги са били, във владение на моето семейство. Ваша светлост беше така добър да ми върне това, което ми принадлежи. Притежавам само това, което е мое по право.

— О, семейството! — Сър Уилям се прозява. — О, Боже мой, това семейство!

За момент съм зашеметена, не знам какво да кажа или да мисля. Какво има предвид с тази забележка? Дали иска да каже, че моето семейство, фамилията на Плантагенетите в Англия, не заслужава най-голямо уважение? Младият ми братовчед Хенри Кортни повдига вежди при тази обида и се втренчва в Уилям Комптън: ръката му посяга към празния му колан, където би трябвало да е сабята му.