Бунтът на кралицата [bg]

Сърцето ми заблъска силно; поех си повърхностно дъх — такъв, какъвто човек може би си поема точно преди битка — и вдигнах поглед към него.

— Късата сабя у теб ли е? — попита Журден.

Притиснах ръка към дясното си бедро, напипвайки късата сабя през плата на полите си.

— Да.

— Обещай ми, че няма да се поколебаеш да я използваш. Ако някой мъж дори само те погледне не както трябва, няма да се страхуваш да я извадиш от ножницата.

Кимнах.

— Казвам ти това, Амадин, защото някои мевански мъже гледат на валенианските жени като на… кокетки. Трябва да покажеш на подобни грубияни, че грешат.

Отново кимнах, но в гърлото ми беше пропълзяло ужасно чувство, беше се настанило в гласните ми струни. Това ли се бе случило на майка ми? Дали беше дошла да посети Мевана и я бяха възприели като престорено скромна, склонна към флиртове жена, изгаряща от нетърпение да се пъхне в леглото на някой мевански мъж? Дали я бяха насилили?

Внезапно осъзнах каква бе евентуалната причина дядо да мрази баща ми толкова много. Защото винаги бях вярвала, че съм зачената в любов, пък била тя и забранена. Но навярно е било съвсем различно. Навярно я бяха заставили против волята й.

Краката ми натежаха като олово.

— Ще очаквам писмото ти — промърмори Журден и отстъпи назад.

Писмото, което се предполагаше да напиша, когато Ланън му позволеше достъп. Писмото, което щеше да доведе него и Люк отвъд морето в опасната родина.

— Да, татко. — Обърнах се, Жан Давид чакаше търпеливо с типичното сурово изражение на лицето и държеше сандъка ми.

Извървях четири стъпки, преди Журден да ме повика:

— Амадин.

Спрях и погледнах назад към него. Беше в сенките, взирайки се в мен, стиснал устни в тясна линия; белегът върху челюстта му изпъкваше на фона на бледото му лице.

— Моля те, внимавай — изрече хрипливо.

Мислех, че искаше да каже нещо друго, но предполагах, че бащите често се затрудняваха да изразят това, което наистина искаха, когато ставаше дума за сбогувалия.

— Ти също, татко. Ще се видим скоро.

Отидох до кораба си и подадох документите си на меванските моряци. Те ми се намръщиха, но ме пуснаха да се кача на борда, тъй като плащах солидна сума за пътуване на този кораб, а границите бяха законно отворени.

Жан Давид сложи сандъка в каютата ми, а после си тръгна без нито дума, макар да видях сбогуването в очите му, преди да слезе.

Застанах на носа на кораба далече от виното, което товареха в трюма, и зачаках. Над водите се стелеше гъста мъгла; прокарах ръце по гладките дъбови перила, докато започвах да се подготвям за срещата с краля.