Остриетата на Кардинала [bg]

Седнал на фотьойл близо до камината, Лепра мълчаливо изпразваше бутилка вино, изпънал ранения си крак на поставена пред него табуретка. Малко встрани Алмадес точеше рапирата си — три пъти от едната страна, после три пъти от другата, и така до безкрайност. Настанили се около масата, Балардийо и Марсиак се радваха на щедра кльопачка, която, куцук-куцук с дървения си крак, Гибо им беше приготвил по тяхно желание. Те пиеха, но гасконецът, все още развълнуван от приключението си, говореше повече, отколкото хапваше, докато ветеранът проявяваше такъв апетит, че едва ли на света имаше нещо, което можеше да го укроти.

— Мислех си, че съм изгубен — разпалено обясняваше Марсиак. — Хвърлих се на една страна, а тя хвана пищова с две ръце и — бум! — стреля. И улучи. Наемникът, който ми се нахвърли изотзад, се строполи с куршум в челото.

— Страхотен шанс — произнесе се Балардийо, преди да погълне хапка пастет, придружена от яка глътка вино.

— Съдба, приятелю! Съдба! Щастието спохожда смелите, както твърди латинската поговорка.

Събеседникът му го погледна с ококорени очи.

— Казал го е Вергилий — обясни Марсиак. — Ще рече, че човек трябва да живее, заобиколен от опасности.

Балардийо си помисли да се поинтересува кой е този Вергилий, но се отказа, а гасконецът забеляза Анес и разтревожено запита:

— Как е тя?

— Добре е. Спи.

— Хубава вест.

— Ами ти? Рамото ти?

Освен с треперещата девойка, Марсиак се беше върнал след незабравимата нощ с някои контузии и прах в косите, със самочувствието на победител и с улучено от куршум рамо.

— О, само драскотина — каза той и протегна ръка, облечена в чиста риза. — Почти нямаше кръв.

— Имал си късмет — с известна горчивина се произнесе Лепра от своя фотьойл.

— Никой не успява, ако късметът не е с него — рече Анес и седна зад голямата маса.

Тя взе чиния и като порови из ястията, я напълни с колбаси, студени меса и сирена, а Балардийо ѝ сипа чаша вино. Поблагодари му с поглед. Пристигна Ла Фарг, който възседна стол с лице към облегалката му, и без предисловие започна:

— Първо ти, Марсиак. Кажи ни какво знаеш за това момиче.

— Името ѝ е Сесил.

— И още?

— Това е всичко. Тръгнах по следите на Кастила, когото двамата с Анес открихме в игралния дом на госпожа Дьо Сованж. Кастила ме отведе до Сесил, на улица „При фонтана“. Той не остана там дълго и си тръгна на кон. Съдбата пожела да изпреваря мъжете, които, доколкото разбрах, имаха намерение да похитят Сесил — макар че тогава все още не знаех как се казва тя. Както и да е, реших, че не мога да ги оставя да осъществят пъкления си план. И ето.

— Какви бяха тези мъже?

— Наемни убийци. Получаваха заповеди от някакъв испанец, едноок, облечен в черни кожени дрехи, който беше толкова сигурен в успеха им, че не остана.

— Ще го разпознаеш ли? — попита Лепра.