Последната императрица [bg]

— Очаквахме ви, почитаеми Рандъл Чен — обяви офицерът. — Аз съм капитан По. Изпратен съм да ви ескортирам до Татарския град.

Човекът като че ли изобщо не бе изненадан от цвета на очите на Рандъл.

— Благодаря, капитан По — кимна му Рандъл.

Четиримата войници незабавно обърнаха конете си към града и поеха към портата. Това, че обръщаха гръб на Рандъл, означаваше, че не гледат на него като на заплаха. В лек тръс петте коня стигнаха до стените и пресякоха каменния мост над широкия ров. Рандъл погледна към зеленикавата вода и видя, че е застояла; това несъмнено бе направено нарочно и гарантираше, че всеки глупак, решил да преплува препятствието, със сигурност ще пипне дизентерия или нещо по-лошо — холерата беше често срещана болест по тези краища.

Рандъл си спомни как беше напуснал града през същата тази порта преди шест месеца, облечен като просяк. Тогава бе студена зимна нощ и температурата бе много сходна с хапещия студ на днешното утро.

Огромните дървени врати водеха към тъмен засводен тунел, приличащ на зейнала кухина, пробита в непристъпната крепост. Рандъл потъна в мрака и изведнъж си даде сметка, че му предстои да влезе в един от най-големите градове на света. Пекин имаше над 750000 жители между стените си и осигуряваше управляващата структура за четиристотинте милиона поданици, пръснати в безброй провинции — през 1860 г. това бе столица сред други столици.

Тропотът на копитата отекваше в хладната тишина на тунела. През цялото време Рандъл се чудеше дали всъщност не влиза в някакъв капан. Беше нащрек, готов за всякакви обрати.

Спомни си, че копторите на Китайския град бяха наричани „най-отвратителни дори за Китай“. Тук нямаше канализация и отпадните води се събираха в огромни ями покрай улиците; говореше се, че вонята била почти непоносима за непривикналия нос.

Когато най-сетне отново се озова на слънце, Рандъл остана приятно изненадан. Портата Юнтинмен водеше към огромен оживен пазар, който сякаш работеше както обикновено, въпреки че будещите ужас орди на червените варвари се намираха в равнините. Навсякъде се чуваха дрезгави викове на търговци, остри писъци на тръби и тракане на дървени кастанети. Масажисти, акупунктуристи, касапи и педикюристи предлагаха услугите си на открито насред лабиринта продавачи на плодове, коприна и безброй други сергии, предлагащи храна, оризово вино и хляб. Бръснари бръснеха глави или подстригваха мъже в традиционната манджурска прическа — бръсната отпред глава и плитка отзад. Имаше акробати и разказвачи на приказки, дори куклено представление. Пилета тичаха сред множеството, камили се носеха по улиците, натоварени с всевъзможни стоки от Изтока.