Последната императрица [bg]

Сега изглеждаше, че това предсказание се превръща в съдба за Рандъл. Докато избиваше кулитата, той бе изпитал странно задоволство от действията си. И подобно на акула, опитала човешка кръв, желанието му да утоли отново тази нужда щеше да го следва завинаги. Уилсън щеше да остане разочарован, знаеше го. Цялото му обучение бе свързано със самодисциплината и контрола, с поглед, насочен към крайната цел и подминаващ всичко друго.

— Не си там да променяш историята — беше му казал Уилсън, — независимо колко ти се иска да го направиш. Целта ти е закрилата на Забранения град и жизнената сила зад стените му, нищо повече. След като пътят към Пекин остане отворен, започва най-трудната ти задача — трябва да се погрижиш лорд Елгин и неговите нашественици да не съборят Средното царство и да не пробият стените на Забранения град. За това ще е нужна цялата ти самодисциплина и коварство. Всичко друго около теб — предразсъдъците, омразата и несправедливостта, трябва да е като вода по гърба ти.

Рандъл не се сдържа и мислено му се изсмя. Уилсън не беше виждал нещата, които той бе видял. Когато бе пътувал във времето да оправи честотата на Шуман, Уилсън не беше пристигнал в толкова извратен свят. Китай в средата на XIX век приличаше на същински ад. Беше невъзможно да се потопиш в него и това да не те промени завинаги.

Рандъл вече беше ранил как да действа и препусна към лагера на съюзниците. Междувременно сержант Стивънс и хората му отново се бяха върнали и яздеха малко зад него.

Самият лагер беше олицетворение на дисциплината — подредени в идеални редове палатки и бели каменни маркери, бележещи пътищата. Британски и френски знамена леко се развяваха на прохладния ветрец, а на всеки ъгъл стоеше по един пенджабски войник с дълги мустаци и брада, внимателно прибрани под тюрбана му.