Последната императрица [bg]

Рандъл смушка коня си с пети и го насочи нагоре към дома на губернатора. Застанал нащрек, той оглеждаше всеки ъгъл и странична уличка за движение, но навсякъде цареше пълно мъртвило. Чуваше единствено самотното чаткане на копитата и пръхтенето на коня си, чийто дъх излизаше на пара в мразовития утринен въздух.

И тогава някъде наблизо Рандъл долови скимтене. Дръпна поводите настрани и насочи коня си към звука, който изведнъж го беше изпълнил с ужас. Щом определи кирпичената къща, откъдето идваше скимтенето, той скочи от седлото и безшумно се качи на простата дървена площадка. Звукът идваше от другата страна на вратата. Рандъл погледна назад към улицата и откри, че ескортът му е изчезнал. Хленченето продължаваше, изпълнено с дълбока мъка и тъга, които докоснаха някакво латентно отчаяние в самия него, за чието съществуване изобщо не бе подозирал. Не носеше оръжие, но въпреки това бутна вратата с крак и зрението му бавно свикна с полумрака.

На пода на бедния дом лежаха телата най-малко на трийсет жени и момичета. Най-възрастната бе на около петдесет, а най-малкото дете нямаше и две години. Мизерните мебели бяла изместени в единия край на помещението и въздухът бе изпълнен с отвратителната воня на опиум и повръщано. Десетки полупразни тенекиени кутии за опиум бяха пръснати до телата, устите на мъртвите бяха омазани с черното лепкаво вещество.

Скимтенето идваше от млада жена на не повече от двайсет, облегната на стената в ъгъла. Устата й бе черна и лепкава, очите й бяха широко отворени, сякаш е видяла призрак. Беше се вкопчила в живота, потънала в предизвиканите от наркотика халюцинации, а скръбните й викове се засилиха, когато усети присъствието на Рандъл на прага.

Рандъл се хвърли към нея, като отчаяно се мъчеше да изгребе колкото се може повече опиум от устата й. Но жената се бореше и пищеше с цялата си сила и започна да го дере е нокти като някакво бясно животно.

— Не ми помагай! — изпищя тя, все още в делириум. След това се заудря силно в гърдите. — Остави ни да умрем! Не искаме да живеем!

— Защо правите това? — отчаяно рече Рандъл. — Защо?

— Нека опиумът си свърши злото дело! — изкрещя тя. — Нека умрем с достойнство!

Със сълзи на очи Рандъл отново се опита да махне опиума от устата на жената, но тя се съпротивяваше до последен дъх и най-сетне изпадна в кома, а ускореният й пулс затихна и спря.

Рандъл се изправи и огледа пръснатите около него тела. Осъзна, че жените бяха извършили групово самоубийство. Страхът им е бил толкова голям, че бяха избрали да умрат, вместо да се изправят срещу появилото се зло. Рандъл разгледа лицата им едно по едно. Бледите и ужасени изражения недвусмислено показваха, че смъртта им не е била лека.

Дълбоката мъка беше изсмукала цялата сила от мускулите му. Рандъл се обърна към улицата и с облекчение пое глътка свеж въздух. Дръпна поводите на коня към себе си и зърна съпровождащите го драгуни, които още чакаха в края на улицата. Съдейки по израженията им, те не бяха изненадани от опустелия град и от импровизираното посещение на Рандъл в обикновен китайски дом. Докато скачаше на седлото, мъката му премина в ярост, когато възстанови случилото се през предишната нощ. Градът е бил посрамен — това бе единственият отговор.