Последната императрица [bg]

Уилсън знаеше, че монасите от Шаолин са много затворени, но в същото време са световноизвестни с невероятните си бойни умения. Манастирът им се намираше в провинция Хънан, в подножието на планината Шаошъ. Общността била основана от монаха воин Бодхидхарма през 527 г., след като бил изгонен от двора на император У от династията Лян. Според легендата монахът воин не продумал нито дума в продължение на девет години след пристигането си в Хънан, където постулирал бойните си умения и изучавал даоистки текстове в търсене на мъдрост и познание. С такова скромно начало започнало развитието на изкуството кунгфу, означаващо „трудна задача“ на китайски.

Нямаше никакво съмнение, че бойните изкуства на Шаолин са невероятни. Уилсън бе присъствал на демонстрации преди доста години и физическите способности и силата на владеещите шаолинско кунгфу нямаха равни на себе си. Нямаше представа доколко напреднал е Рандъл в това изкуство, но реакциите му при медицинските прегледи се оказаха най-бързите, записани някога, в сравнение с останалите служители на „Ентърпрайз Корпорейшън“.

Когато приближи върха на хълма, Уилсън различи две фигури в тъмното, висока и ниска, които го очакваха на затревеното било. Лъ Дан не обичаше да прекарва много време в сгради с климатични инсталации и компромисът му бе да се срещнат по изгрев на най-високата точка в територията на „Ентърпрайз Корпорейшън“ за разговор, тренировка и медитация.

С всяка крачка фигурите ставаха все по-различни и накрая Уилсън можеше ясно да разгледа двойката. Рандъл и Лъ Дан бяха облечени в бели памучни анцузи и обути в китайски бойни сандали. Първото впечатление от Лъ Дан беше от необикновената му външност — по гладката му кожа нямаше нито едно петънце, чертите му бяха симетрични и балансирани. Уилсън бе поразен от мисълта, че стои пред учител от Шаолин, чиито учения са наследени по пряка линия от самия Бодхидхарма, живял преди повече от 1500 години. Лъ Дан не се усмихна, но въпреки това Уилсън се почувства добре дошъл в присъствието му. Около шаолинския учител имаше някакъв ореол на спокойствието, който трудно можеше да се определи, но определено се усещаше.

— Уилсън Даулинг — каза Рандъл. — Бих искал да ти представя учителя Лъ Дан.

Лъ Дан кимна за поздрав, без нито за миг да откъсва поглед от Уилсън.

— За мен е удоволствие — тихо каза той. Равномерният му глас звучеше успокояващо.

— За мен също — отвърна Уилсън.

— Рандъл ми каза, че сте добър човек — каза Лъ Дан, поставяйки ръце зад гърба си, сякаш за да покаже откритост. — И по лицето ви си личи, че сте видели много през живота си.