![Зелени сенки, Бял кит [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/0/8/6/zeleni-senki-byal-kit-bg-download.jpg)
Зелени сенки, Бял кит [bg]
- Автор: Брэдбери Рэй Дуглас
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Сиела
- ISBN: 978-954-28-1461-0
- Переводчик: Деян Кючуков
- Жанр: Биографии и мемуары
Электронная книга - «Зелени сенки, Бял кит [bg]». Краткое содержание книги:
„Една от най-увлекателните книги във впечатляващата петдесетгодишна кариера на Бредбъри“ Тайм
„Възхитително лирична, поръсена с хумор екскурзия из бъбривата и мъглива Ирландия.“ Нюздей
И тогава се случи първото от поразителната серия стълкновения.
Защото насреща, разкъсван между магазините за сладкарски изделия и „Четирите провинции“, се задаваше старият ни познайник Тимълти.
Тимълти, както вероятно помните, щом го подгонеха унинието, гладът, несгодите и другите конници на Апокалипсиса, стисваше зъби и работеше по някой и друг ден в пощенската станция на Килкок. Сега обаче не бе такъв период и шляейки се безцелно из улиците, той подуши такова ухание, сякаш след сто милиона години райските двери се бяха разтворили отново и го канеха да влезе. Главата му сама се обърна, за да види откъде иде този божествен полъх.
А той, естествено, идеше от Снел-Оркни и неговото изтървано от клетката си котило.
Смръзнал на мястото си, Тимълти изгледа как пъстрата делегация се стича по стълбите и изчезва зад ъгъла. След което явно реши, че има и по-сладки неща от бонбоните, и с изпреварваща маневра мина по фланга по посока на „Провинциите“.
Аз чевръсто тръгнах в същата посока, чувствайки се като уредник на изложба за екзотични животни.
Пред мен Дейвид Снел-Оркни и неговата петорка наближиха улична музикантка, свиреща на арфа. В близост до нея зърнах своя таксиметров шофьор Майк, който, явно лишен от друго занимание, подрусваше крака в импровизирано солово изпълнение под звуците на „Носейки се над полята“. Увлечен в танца, той долови нещо, наподобяващо подухване на топъл ветрец откъм Хебридите. Не точно бръмчене, нито шепот, а по-скоро леките гукания и цвъртения, които се чуват в магазин за домашни любимци, когато отворите вратата, звънчето дрънне и отвътре ви посрещне възбуден хор от гълъби и папагалчета. Това долетя до ушите му сред трелите на арфата и тропота на собствените му обувки. Той замръзна насред стъпката си.
В този миг Дейвид Снел-Оркни и дружинката му минаха покрай него и му помахаха с ръце.
Преди да си даде сметка какво прави, Майк отвърна на поздрава им, после се усети и притисна ръка към гърдите си, сякаш бе ранена.
— За какво, по дяволите, им махам? — попита, като ме видя. — Нито ги знам, нито ги познавам, нали така?
— Господ здраве да ти дава! — отвърнах аз, а арфистката удари по струните.
Сякаш повлечени от някаква чудодейна прахосмукачка, събираща всичко по пътя си, двамата с Майк последвахме менажерията, вече завладяла две от сетивата ни — обонянието и слуха.
Още не стигнали до края на пресечката, насреща ни се зададе Нолан. Изскачайки от „Четирите провинции“, където явно нещо му бе припарило под краката, той хукна напосоки и се блъсна право в Дейвид Снел-Оркни. И двамата се олюляха и се сграбчиха, за да запазят равновесие.
— Каква приятна изненада! — рече Дейвид Снел-Оркни.
— Що не ме цунеш…! — отвърна Нолан, и се отдръпна назад, гледайки с увиснала челюст преминаващия цирк. По очите му виждах, че изпитва неудържимо желание да се втурне обратно в кръчмата и да сподели за страховитата си среща с една четка от пера, една сиамска котка, един разглезен пекинез и още три същества, изпосталели от твърде малко ядене и твърде много миене.
Шестимата спряха пред бара и зачетоха табелата.
Мили боже, рекох си. Ей сега ще влязат. Какво ще стане тогава? Кого да предупредя по-напред? Тях? Или съдържателя?
В този момент вратата се отвори и отвътре се показа Хийбър Фин. Фин, който беше дошъл в града, за да навести братовчед си и сега със самото си присъствие проваляше възможността за Нолан.
— По дяволите! — изръмжа последният. — Където не го сееш, там никне! Сега не можеш да му затвориш устата, а ние ги видяхме първи!
Настана дълъг момент, през който Снел-Оркни и неговите питомци оглеждаха Фин. Неговите очи, напротив, не се задържаха върху тях. Те гледаха някъде над главите им. Гледаха отвъд.
Но той ги бе видял, в това бях сигурен. Защото последва нещо изключително забавно.
Цялата боя се смъкна от лицето на Фин. А после се случи и нещо още по-забавно. Боята отведнъж се върна. Гледай ти, рекох си. Та той се изчервява…
Но все още отказваше да гледа където и да било другаде, освен към небето, покривите и уличните лампи, докато Снел-Оркни не запита с приятно модулиран глас:
— Извинете, сър, накъде се намира паркът „Сейнт Стивънс“?
— Господи — отскочи назад Фин. — Кой знае къде са го сложили тази седмица. — И хлопна вратата.