Зелени сенки, Бял кит [bg]

— Нали не си разстроен?

— Не — изграчих аз.

— Май послъгваш. Съжалявам, хлапе, това беше шега, просто една шега. — И той ме тупна дружески по рамото.

Колкото и слаб да бе ударът, за мен бе като стоварване на парен чук.

— Ще ми се да не беше измислял тази шега, ще ми се статията да беше истинска.

— И на мен, синко. Не ми изглеждаш добре. Мисля да…

През къщата премина течение. Прозорците пропукаха и изстенаха.

Изведнъж, без всякаква видима причина, казах:

— Твоята банши. Тя е отвън.

— Не, не, това беше само номер. Не биваше да се връзваш така.

— Повярвай ми — рекох, кимвайки към прозореца. — Там е.

Джон се засмя.

— Да не си я видял?

— Тя е млада и красива жена, загърната с шал в студената нощ. Жена с дълги тъмни коси, огромни зелени очи, белоснежна кожа и горд финикийски нос. Звучи ли ти като някоя, която си познавал през живота си?

— Поне като хиляда — той се засмя отново, но по-тихо, претегляйки шегата си. — По дяволите…

— Тя те чака — продължих. — Долу е, в края на алеята.

Джон погледна неуверено към прозореца.

— От нея бе звукът, който чухме — казах. — Тя те описа, или поне някой, който прилича на теб. Нарече те Джоуи, Джо, Джоузеф. Но стана ясно, че си ти.

Той се замисли.

— Млада и красива, казваш? И чака отвън сега, в този момент?

— Най-красивата жена, която съм виждал.

— Да не носи нож?…

— Не е въоръжена.

Джон изпъшка.

— Е, тогава не ми остава друго, освен да изляза и да си побъбря с нея, не смяташ ли?

— Тя чака.

Той стана и тръгна към вратата.

— Облечи си палтото, навън е студено — посъветвах го.

Докато го надяваше в антрето, звукът долетя отново, този път съвсем отчетливо. Вопъл, ридание и отново вопъл.

— Боже — каза Джон с ръка на бравата, без да се обръща, за да не видя, че е пребледнял. — Наистина е там.

После се насили да натисне дръжката и да отвори вратата. Вятърът нахлу с шепот, носейки със себе си още един тих стон.

Той застана на прага, взирайки се в дългата пътека, водеща в тъмното.

— Чакай! — викнах в последния момент.

Джон спря.

— Има още нещо, което не съм ти казал. Тя наистина е там и те очаква. Но тя е… мъртва.

— Не ме е страх.

— Теб не, но мен — да. Никога няма да се върнеш обратно. Колкото и да те мразя тъкмо сега, не мога да те пусна да отидеш. Затвори вратата, Джон.

Нов стон, ново ридание.

— Затвори вратата.

Приближих и се опитах да сваля ръката му от месинговата дръжка, но той я стисна здраво, вирна глава, погледна ме и въздъхна.