Зелени сенки, Бял кит [bg]

— Човекът вътре ми е приятел — повторих.

— Ако това е вярно — просъска свирепо тя, — значи ти си мой враг!

Погледнах надолу по пътеката, където вятърът вдигаше облаци прах през портите на гробището.

— Върни се там, откъдето си дошла — рекох.

Тя също обърна очи натам, към портата и праха, и гласът й посърна.

— Значи няма да има покой? — промълви скръбно. — Ще идвам тук, година след година, и никога не ще да получа възмездие?

— Ако мъжът вътре наистина е твоят Джо, твоят Джоузеф, какво би искала да сторя?

— Да го изпратиш навън, при мен — каза тихо тя.

— Защо?

— За да легна с него — отрониха устните й — и никога повече да не стана. Ще го задържа, като камък в студена река.

— Аха — кимнах.

— Значи ще му кажеш да дойде?

— Не. Защото той не е твой. Може да прилича. Да е почти същият. Да закусва с момичета и да бърше уста с техните коприни, този век с едно име, а следващия — с друго.

— И в него никога няма любов?

— Той произнася думата така, както рибарите хвърлят мрежа в морето.

— И аз съм се уловила в нея, о, господи! — И тя нададе такъв вик, че сянката в голямата къща отвъд ливадата долепи лице о̀ стъклото. — Ще стоя тук цяла нощ — рече. — Той положително ще ме усети и сърцето му ще се разтопи, без значение как е името му или колко покварена е душата му. Коя година е сега? Колко време съм чакала?

— Няма да ти кажа — отвърнах. — Това ще разбие душата ти.

Тя се обърна и ме погледна внимателно.

— Значи си от добрите, така ли, от благородните мъже, които никога не лъжат, не нараняват и нямат какво да крият? Как ми се ще да бях срещнала първо теб!

Вятърът се усили, понасяйки думите й. Някъде далеч в спящия град започна да бие часовник.

— Трябва вече да се връщам — казах с въздишка. — Мога ли по някакъв начин да ти върна покоя?

— Не — рече тя. — Не си ти този, който го е отнел.

— Разбирам.

— Не разбираш, но поне се опитваш, за което ти благодаря. Хайде върви, ще се простудиш до смърт.

— Ами ти?…

— Ха! — изсмя се тя. — Аз вече отдавна съм мъртва. Няма как да ме хване втори път. Бягай!

С удоволствие се подчиних, тъй като вече бях препълнен от студената нощ, бялата луна, отминалите времена и нея самата. Вятърът ме тласкаше в гърба нагоре по тревистия хълм. Стигнах до прага и се обърнах. Тя още стоеше там, на млечния път, с развят на вятъра шал, вдигнала едната си ръка. Стори ми се, че я чух да мълви:

— Побързай. Кажи му, че имам нужда от него!

Аз заблъсках по вратата, нахлух в къщата, минах бегом през коридора, мярвайки отражението си в огледалото — разкривена бледа мълния.

Джон беше в библиотеката и отпиваше от поредното шери. Наля едно и на мен с думите:

— Някой ден ще се научиш да не приемаш буквално всичко, което ти казвам. Боже, виж се само! Станал си на ледена висулка. Хайде, глътни това. Ето ти и още едно, да се съвземеш!