Зелени сенки, Бял кит [bg]

— Недей да бързаш — отвърна подире му Тимълти със странен, тъжен, отвеян, философски глас.

После, без да ми обръща внимание, влезе в парка и цял час седя, наблюдавайки шестимата мъже, които, както и преди, не помръдваха. При вида на Тимълти, с неговия мрачен поглед и дълбока бръчка, прорязала челото му, човек можеше почти да си помисли, че е някой ирландски събрат на Шопенхауер или Кант, или пък че е прочел стих или чул песен, от която духът му е помръкнал. Когато часът най-сетне изтече, той събра мислите си като шепа студени камъчета и тръгна да си върви. В този момент, потривайки ръце и потропвайки с крака, пристигна обратно Гарити. Но преди да успее да обели и дума, Тимълти му посочи с ръка и каза:

— Иди и седни. Помисли. Погледай. После ми кажи.

Когато отворих вратата на „Четирите провинции“ и махнах на Тимълти да влезе, всички ни изгледаха гузно. Свещеникът още се губеше някъде из града по работа, а те, след като бяха минали набързо през парка, колкото да успокоят съвестта си, се бяха събрали отново в щаба на разузнаването.

— Тимълти! — извикаха няколко гласа едновременно. — Янки! Казвайте! Какво става?

Тимълти, без да бърза, отиде до бара и отпи от чашата си. Мълчаливо огледа собственото си отражение, дълбоко погребано под лунния лед на огледалото зад тезгяха. Обърна и темата така и иначе, с опакото навън и после пак наобратно. Най-сетне затвори очи и каза:

— Поразително е колко много…

— Да? — произнесоха безмълвно всички около него.

— Цял един живот на пътешествия и размисли — продължи той — ме навежда на мисълта, че между хората като тях и тези като нас съществува странно сходство.

Всички ахнаха с такава сила, че трептящите светлинки, отразявани от призмите на малките полилеи над бара, смениха посоката си. Когато тези ята от миниатюрни блестящи рибки най-сетне се поуспокоиха, Нолан рече:

— Имаш ли нещо против да си сложиш шапката, та да ти я съборя от главата?

— Да, да, сложи я, събори я! — развикаха се наоколо.

— Тихо, тихо — казах аз.

— Според вас — продължи невъзмутимо Тимълти, — ние разбираме ли от стихотворения и песни?

Друг вид възглас мина из тълпата, дочу се неохотно одобрение.

— Разбираме, и още как.

— О, такава ли била работата.

— А пък ние си помислихме…

— Задръжте! — вдигна ръка Тимълти, все още със затворени очи.

Всички млъкнаха.

— Ако не пеем песни, ние ги пишем, а ако не ги пишем, ги танцуваме. Не са ли и те истински ценители на песента, на стиховете и на танца? Току-що ги чух отдалеч да рецитират и да пеят сами на себе си, насред поляната.

Имаше известна правота в думите му. Присъстващите се посбутаха, признавайки този факт.