Зелени сенки, Бял кит [bg]

— Ти си добро хлапе. Почти толкова, колкото аз. Ще те включа в следващия си филм. Ще станеш звезда.

После се обърна, пристъпи в студената нощ и полека затвори вратата.

Изчаках, докато чуя стъпките му по чакълестата алея, после заключих и тръгнах бързешком из къщата, угасвайки светлините. Когато минавах през библиотеката, вятърът зави скръбно в комина и разпръсна пред камината пепелта от „Лондон Таймс“.

Погледах я примигвайки известно време, после тръснах глава, изтичах по стълбите, вземайки по две стъпала наведнъж, докато не стигнах мансардната си стая. Хлопнах вратата зад гърба си, съблякох се и се мушнах в леглото. Тъкмо се завивах презглава, когато някъде далеко в глухата нощ градският часовник удари един.

А стаята ми бе толкова високо, толкова изгубена в къщата и в небесата, че независимо кой или какво чукаше, хлопаше или удряше по входната врата, шепнейки, умолявайки или пищейки, кой би могъл да го чуе?…

Пристигнах в „Кортаун Хаус“ със закъснение.

Когато Джон отвори, пъхнах в ръцете му разказа, но аз самият не влязох.

— Какво има, хлапе? — попита ме той.

— Прочети това.

— Прилича на разказ. Къде е сценарият?

— По-късно. Първо разказа. И слушай, не го пускай страница по страница на пода, докато го четеш, разхождайки се из къщата.

Джон наклони глава встрани.

— Защо бих направил нещо подобно, синко?

— Не знам. Просто недей.

Той влезе навътре, оставяйки ме да затворя вратата. Последвах го по коридора и видях как прелиства страниците и кима с глава. Вече в библиотеката, го чух да мърмори: