Малък свят (Академичен романс)
- Автор: Лодж Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Рени Стоянова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Малък свят (Академичен романс)». Краткое содержание книги:
„Малък свят“ е втората книга от трилогия, носеща същото име. На пръв поглед представлява забавна комедия за нравите в академичните среди, но всъщност е много повече от това. Този роман — иначе напълно съвременен (публикуван 1984 г.) — е написан в класическата традиция на средновековния рицарски роман. Богатата ерудиция на автора му позволява да вплете в произведението си множество алюзии към други литературни произведения и жанрове, не винаги лесно разбираеми за българския читател, като например класически английски поеми („Кентърбърийски разкази“ от Джефри Чосър, „Кралицата на феите“ от Спенсър, „Безплодна земя“ от Т. С. Елиът), елементи от готическия роман (в образа на „злодея“ Зигфрид фон Турпиц), безброй съвпадения и недоразумения като в т. нар. комедия на нравите (популярен театрален жанр в Англия през 17-ти век), образи от света на западно-европейските приказки („вещицата“ Фулвия Моргана) и др. За пълното му възприемане наистина е необходимо известно познаване на британската културна история и литературно наследство. Но романът разглежда и множество общочовешки проблеми — любов и изневяра, успех и провал, приятелство и предателство, политика и религия, конфликт на поколенията и т. н.
Като наблюдаваше Роналд Фробишър със слушалките на главата през голямата стъклена преграда, която отделяше студиото от контролната зала, Пърс се възхити от лекотата, с която писателят се справяше при тази необичайна дискурсивна ситуация, разговаряйки със събеседника си — някакъв мъж на име Родни Уейнрайт с възглух глас, който обаче звучеше така, сякаш беше на другия край на масата, а не на другия край на света. Уейнрайт попита дали Арон Стоунхауз е все още сърдит млад мъж. Все още сърдит, но вече не млад — каза Роналд. Загива ли романът? Като всички нас, и той умира от деня, в който е роден. Кога е най-продуктивен? В първите десет минути след сутрешното си кафе.
Когато интервюто свърши, Пърс излезе да го посрещне.
— Браво — каза той.
— Добре ли мина? — Фробишър изглеждаше доволен от себе си.
Звукооператорът ги повика в контролната зала.
— Чуйте нещо — каза той. — Мисля, че ще ви е забавно.
Гласовете на Родни Уейнрайт и продуцента му в Сидни, мъж на име Грег, все още се чуваха от говорителите. Ясно беше, че са стари приятели.
— И кога ще идваш към Сидни, а, Род?
— Не знам, Грег, доста съм зает. Имам да пиша доклад за една конференция.
— Защо не се съберем да пийнем бира и да огледаме талантите по Бонди бийч.
— Право да ти кажа, Грег, талантите и тук в Куинсланд не са лоши.
— На бас, че момичетата не ходят по монокини.
Настъпи кратка пауза.
— Е, само по лична уговорка.
Грег се изкикоти.
— Трябва да видиш Бонди тези дни, някоя хубава неделя. Очите ти ще изскочат.
Звукооператорът се засмя към Пърс и Роналд.
— Сидни е забравил да затвори линията — каза той. — Те не подозират, че ние все още ги чуваме.
— А те чуват ли ни? — попита Пърс.
— Не, освен ако не включа този микрофон.
— Искате да кажете, че ние подслушваме от дванадесет хиляди мили разстояние? — каза Пърс. — Любопитно.
— Шшт! — изсъска Роналд Фробишър, вдигайки пръст. Разговорът в Австралия се бе насочил към друга тема — към него самия.
— Не ми хареса последния му — казваше Родни Уейнрайт. — И това беше кога, преди осем години май?
— Повече от осем — съгласи се Грег. — Не мислиш ли, че се е изтъркал?
— Сигурен съм — каза Родни Уейнрайт. — И не можа абсолютно нищо да каже за постмодернизма. Сякаш дори не разбра въпроса.
Роналд Фробишър се наведе и включи микрофона:
— Що не си завреш постмодернизма в задника, Уейнрайт?!
От отсрещната страна млъкнаха зашеметени. После Родни Уейнрайт с треперещ глас попита:
— Кой каза това?
— Господи! — каза Грег.
— Господ ли?
— Искам да кажа, господи… по дяволите, още сме в ефир — каза Грег.
На две хиляди мили от Англия, в Турция, от няколко часа е тъмно. Еднотипните къщи в предградието на Анкара, подредени в редица, изглеждат на Акбил Борак, който се приближава към тях с колата си по шосето встрани от главната магистрала, като кораб с осветени илюминатори, закотвен на ръба на тъмната безбрежност, която представлява централната Анадолска равнина. Той спира, изключва двигателя, и схванато излиза от колата. Денят е бил дълъг.
В кухнята Оя му е оставила нещо за хапване и термос с черен чай. Тъй като се е нахранил добре вечерта за сметка на университета, той не докосва храната, но изпива чая. После се качва на горния етаж, стъпвайки внимателно по стълбата, за да не събуди Ахмед.
— Ти ли си, Акбил? — сънено пита Оя от спалнята. Акбил измрънква потвърждаващ отговор и отива в стаята на Ахмед да погледне нежно спящия си син и да прибере провисналата ръчичка под одеалото. После влиза в банята. А след това се вмъква в леглото и се люби с Оя.
Акбил Борак редовно се люби с жена си, като правило почти всяка нощ (освен когато му се налага да стои до късно над събраните съчинения на Уилям Хазлит). В Турция зимата, която мина, му предложи много малко други удоволствия. Освен това е полезно за здравето, смята той. Тази вечер, понеже е уморен, любовта им е кратка и без увертюри. Акбил скоро се обръща по гръб с въздишка на удовлетворение и придърпва юргана над раменете си.
— Не заспивай, Акбил — оплаква се Оя. — Кажи ми как мина денят. Професор Суолоу пристигна ли благополучно?
— Да, самолетът му само малко закъсня. Ние с г-н Къстър отидохме да го посрещнем с колата на Британския съвет.
— Той как изглежда?
— Ами, висок, слаб, прегърбен. Има хубава сребриста брада.
— Хубав мъж значи?