Малък свят (Академичен романс)
- Автор: Лодж Дейвид
- Язык: болгарский
- Переводчик: Рени Стоянова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Малък свят (Академичен романс)». Краткое содержание книги:
„Малък свят“ е втората книга от трилогия, носеща същото име. На пръв поглед представлява забавна комедия за нравите в академичните среди, но всъщност е много повече от това. Този роман — иначе напълно съвременен (публикуван 1984 г.) — е написан в класическата традиция на средновековния рицарски роман. Богатата ерудиция на автора му позволява да вплете в произведението си множество алюзии към други литературни произведения и жанрове, не винаги лесно разбираеми за българския читател, като например класически английски поеми („Кентърбърийски разкази“ от Джефри Чосър, „Кралицата на феите“ от Спенсър, „Безплодна земя“ от Т. С. Елиът), елементи от готическия роман (в образа на „злодея“ Зигфрид фон Турпиц), безброй съвпадения и недоразумения като в т. нар. комедия на нравите (популярен театрален жанр в Англия през 17-ти век), образи от света на западно-европейските приказки („вещицата“ Фулвия Моргана) и др. За пълното му възприемане наистина е необходимо известно познаване на британската културна история и литературно наследство. Но романът разглежда и множество общочовешки проблеми — любов и изневяра, успех и провал, приятелство и предателство, политика и религия, конфликт на поколенията и т. н.
— Та си изкарвам прехраната от телевизията. Адаптирам мои романи или чужди. Някой път епизод от „Колите «Z»“ или от „Летящия отряд“. Понякога за „Пиеса на деня“.
— Чудно, че още можеш да пишеш пиеси, а романи не можеш.
— Ами, виж сега, справям се с диалога много добре — каза Фробишър. — А някой друг се заема с картините. Но в литературата точно разказът придава индивидуалност на книгата. Описанията на хора, места, природа, такива неща. Това е като бира, съхранявана в дървен съд — ароматът на дървото преминава в бирата. Телевизионната драма пък е като бидон — само се пени, никакъв аромат. Говоря точно за стила — специалния уникален начин за употреба на езика от писателя. А ти си поет, ти знаеш за какво говоря.
— Да, знам — каза Пърс.
— Аз имах стил някога — каза Фробишър сериозно. — Но го изгубих. Или по-скоро загубих вяра в него. Което е същото, всъщност. Още едно?
— Мой ред е — каза Пърс, изправяйки се. Но се наложи да се върне от бара с празни ръце. — Много ми е неудобно — каза той, — но ще ми се наложи да те помоля за заем. Всичко на всичко имам няколко банкови документа и чек за хиляда паунда. Барманът отказа да го осребри.
— Всичко е наред. Черпя те още едно — каза Фробишър, като му подаде банкнота от десет паунда.
— Ако нямаш нищо против, ще взема банкнотата назаем — каза Пърс.
— И за какво мислиш да изхарчиш тези хиляда паунда? — го попита Фробишър, когато се върна с напитките, стиснал пакет картофен чипс между зъбите си.
— Ще търся едно момиче — каза Пърс недостатъчно ясно.
— Ще търсиш какво …?
— Момиче, Анджелика се казва. Вземи си малко чипс.
— Не, благодаря. Хубаво име. Къде живее тя?
— Точно това е проблемът. Не знам.
— Хубава ли е?
— Прекрасна.
— Знаеш ли, на онзи американски професор жена му ми се слагаше.
— Тя и на мен ми се слагаше — каза Пърс. Фробишър изглеждаше леко разочарован от тази информация. Той започна разсеяно да яде чипс. За нула време в пакетчето не остана нищо друго, освен няколко трохи и зърна сол. — Как така загуби вяра в своя стил? — попита Пърс.
— Ще ти кажа. Започна точно преди шест години от едно пътуване до Дарлингтън. Сега там има нов университет, нали знаеш, една от онези модерни постройки, целите от стъкло и бетон, в края на града. Те искаха да ми връчат почетно звание. Не беше най-престижният университет в света, но никой друг не ми беше предлагал почетно звание. Идеята беше, че Дарлингтън е работнически, индустриален град, затова те ще удостоят с почетно звание писател, който пише за работническата класа и индустриалния живот. Аз се хванах. Бях поласкан, да ти кажа истината. И така, отидох да си получа званието. Обичайните празни комплименти, тоги, поклони, сваляне на шапка пред заместник ректора и т.н. Ужасно отвратителен обяд. Но аз го приех, нямах нищо против. Обаче после, когато официалната част свърши, бях сразен от един мъж на име Демпси от факултета по английски.
— Робин Демпси — каза Пърс.
— О, ти го познаваш? Да не ти е приятел?
— Определено не.
— Хубаво. Както вероятно знаеш, този Демпси е кукнал по компютрите. Научих това по време на обяда, защото той седеше срещу мен.
„Следобед бих искал да ви заведа в нашия компютърен център“ — каза той. — „Имаме нещо уредено за вас, което мисля, че ще ви заинтересува“. Той се клатеше на стола си от възбуда, докато казваше това като хлапе, което не може да дочака да отвори коледните си подаръци. Така че, когато награждаването свърши, аз отидох с него в този компютърен център. Твърде гръмко име, всъщност това беше просто една сглобяема постройка с няколко овце на тревата отвън. Там имаше още един младеж, нещо като отговорник, казваше се Джош. Но само Демпси участваше в разговора. „Сигурно сте чували“ — каза той — „за нашия център по компютърна стилистика?“ „Не“ — казах аз. — „Къде е той?“ „Къде ли? Ами тук, предполагам“ — каза той. — „Искам да кажа, това съм аз, така че той е там, където съм аз. По-точно, където съм аз, когато се занимавам с компютърна стилистика, което е само част от моите научни интереси. Става дума не толкова за място“ — каза той, — „колкото за озаглавена хартия за писма. Както и да е“ — продължи той, — „когато научихме, че университетът възнамерява да ви даде почетно звание, ние решихме да създадем, във ваша чест, първия пълен масив в нашата лентова архива“. „Какво значи това?“ — казах аз. „Това значи“ — каза той, хванал плоска метална кутия, подобна на тези за филмови ленти, — „това значи, че всяка дума, която някога сте публикували, се намира вътре“. Очите му блестяха с някаква маниакална радост, сякаш беше Франкенщайн или някакъв магьосник, сякаш ме беше заключил в тази плоска метална кутия. Което донякъде и наистина беше направил. „Каква е ползата от това?“ — попитах аз. „Каква е ползата от това ли?“ — повтори той с истеричен смях. — „Каква е ползата?! Хайде да му покажем, Джош“. И той подаде кутията на другия, който извади лентата от нея и я постави в едно от устройствата. „Елате насам“ — казва Демпси и ме слага да седна пред нещо като пишеща машина с прикрепен към нея телевизионен екран. — „Чрез тази лента“ — каза той, — „можем да накараме компютъра да ни даде каквато пожелаем информация за вашия идеолект“. „Моля?“ — казах аз. „Вашия собствен, специален, характерен, уникален начин за употреба на английския език. Коя е любимата ви дума?“ „Моята любима дума? Нямам такава“. „Напротив, имате!“ — каза той. — „Думата, която използвате най-често“. „Това вероятно е «и» или «със»“ — казах аз. Той поклати глава нетърпеливо. „Ние сме инструктирали компютъра да игнорира всички така наречени граматически думи — членове, местоимения, съюзи, модални глаголи, които имат висока честота във всички видове дискурс. И тогава стигаме до същината, това, което наричаме лексикални думи, думите с характерно семантично съдържание. Думи като «любов», или «тъмнина», или «сърце», или «Бог». Да погледнем“. И той написа нещо на клавиатурата и веднага моята любима дума се появи на екрана. Коя мислиш, че беше тя?