Черният обелиск (История на една закъсняла младост)
- Автор: Ремарк Эрих Мария
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Апостолов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Черният обелиск (История на една закъсняла младост)». Краткое содержание книги:
— Аз? — казвам изненадан.
— Да, ти.
Поглеждам наоколо. Там е градината — зелена и гореща от слънцето, с всички багри на зрялото лято, там във въздуха се носят ластовичките, там е безкрайната синева на небето, а горе от своя прозорец се пули надолу към нас стария Кнопф, който току-що се е събудил от пиянството си и е застанал по тиранти и с карирана риза.
— Трябва да си помисля — казвам аз. — Не мога да отговоря веднага. Прекалено много е. Сега само имам чувството, че бих експлодирал, ако го знаех и ми се стореше, че е достатъчно.
— Не мисли чак толкова много, иначе ще трябва да те откараме при Вернике. Но не за да свириш на орган.
— Там е работата — казвам аз. — Наистина, там е работата! Ако бихме могли да проумеем всичко, щяхме да полудеем.
— Още по една чаша бира? — пита госпожа Крол през прозореца на кухнята. — Има и малинов компот. Пресен.
— Спасен! — казвам аз. — Вие току-що ме спасихте, уважаема госпожо. Бях устремен като стрела на път към слънцето и Вернике. Слава богу, всичко е още тук! Нищо не е изгоряло! Сладкият живот все още играе с пеперудите и мухите около нас, не се е превърнал в пепел, той си е тук с всичките си закони, а също и с тези закони, които ние му нахлузихме, както се надява хамут на някой чистокръвен кон! При все това, никакъв малинов компот към бирата, моля! Вместо него парче течно сирене от Харц. Добро утро господин Кнопф! Прекрасен ден! Какво мислите за живота?
Кнопф се втренчва в мен. Лицето му е сиво, а под очите му висят торбички. След малко махва сърдито с ръка и затваря прозореца си.
— Не искаше ли още нещо от него? — пита Георг.
— Да, но чак довечера.
Влизаме при Едуард Кноблох.
— Погледни там — казвам аз и се спирам, като че съм се блъснал в някое дърво. — Изглежда, че животът си играе и така! Трябваше да предвидя това!
В отделението, където се сервира вино, на една маса, върху която има букет от пъстри лилии, седи Герда. Тя е сама и тъкмо атакува парче от плешка на сърна, голямо почти колкото масата.
— Какво ще кажеш? — питам Георг. — Това не мирише ли на измяна?
— Имаше ли нещо, на което да се изменя? — на свой ред пита Георг.
— Не. Но в случая няма ли злоупотреба с доверие?
— Имаше ли доверие, за да се злоупотребява с него?
— Остави това, Сократе! — отвръщам аз. — Не виждаш ли, че тук са замесени дебелите лапи на Едуард?
— Виждам. Но кой ти изменя? Едуард или Герда?
— Герда! Кой друг? Мъжът никога не е виновен в тия неща.
— Жената също не е.
— Кой тогава?
— Ти. Кой друг?
— Добре — казвам аз. — Лесно ти е да говориш така. Тебе не те мамят. Ти сам мамиш.
Георг кима самодоволно.
— Любовта е въпрос на чувство — чете ми лекция той.
— Не на някакъв морал. А чувството не познава измяна.
То расте, изчезва или се променя… къде е тук измяната?
Това не е договор. Ти не проглуши ли ушите на Герда с твоето страдание по Ерна?
— Само в началото. Тя беше там, когато стана разправията в „Червената мелница“.
— Тогава не хленчи сега. Откажи се или действувай.
Една маса до нас се освобождава. Ние сядаме. Келнерът Фрайданк разтребва.
— Къде е господин Кноблох? — питам аз.
Фрайданк се оглежда.
— Не зная… той беше през цялото време на масата на тази дама.
— Просто, нали? — обръщам се към Георг. — Дотам стигнахме. Аз съм естествена жертва на инфлацията. Ето пак. Най-напред Ерна, сега Герда. Да не съм рогоносец по рождение? На тебе не ти се е случвало такова нещо.
— Бори се! — отвръща Георг. — Още нищо не е загубено. Иди отсреща при Герда!
— С какво да се боря? С надгробни камъни? Едуард й дава плешка от сърна и й посвещава стихове. При стиховете тя не познава разликата в качеството, но при яденето, за съжаление, я познава. А аз, магарето, сам съм си виновен. Аз я доведох тук и събудих апетита й. Точно така!
— Откажи се тогава — казва Георг. — Защо ще се бориш? За чувствата човек и без това не може да се бори.
— Не може ли? А защо преди една минута ме съвет ваше да се боря?
— Защото днес е вторник. Ето, Едуард иде… в празничния си редингот и с пъпка от роза в бутониерата на ревера. Свършено е с тебе.
Едуард се изненадва, като ни вижда. Той поглежда косо към Герда и след това ни поздравява със снизхождението на победител.
— Господин Кноблох — казва Георг. — Верността душа на честта ли е, както провъзгласи това нашият любим фелдмаршал, или не е?
— Зависи — отвръща предпазливо Едуард. — Днес имаме кьонигсбергски кюфтета със сос и картофи. Хубаво ядене.
— Бива ли войникът да напада другарите си в гръб? — продължава да пита Георг непреклонно. — Брат да напада брата? Поет — поета?