Къпиново вино
- Автор: Харрис Джоанн
- Язык: болгарский
- Переводчик: Магдалена Куцарова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Къпиново вино». Краткое содержание книги:
— Мръсен гадняр!
Джей не се обърна. На около четвърт миля от Поуг Хил имаше железопътен мост и пътека, която водеше право към улицата. Сигурно имаше и други пътеки, които отвеждаха към пустеещите земи по-нататък. Да можеше само да стигне… Мостът не беше далеч. Той бе по-малък и по-лек от Зет. Можеше да го надбяга. Ако стигнеше до моста, щеше да намери място, където да се скрие.
Джей хвърли поглед през рамо. Разстоянието между него и Зет се бе увеличило. Деляха ги трийсет-четирийсет ярда. Гленда се беше изправила и също тичаше, но въпреки мощното й телосложение Джей не се тревожеше за това. Тя вече изглеждаше задъхана, големите й гърди се люлееха нелепо под тясната тениска. Зет тичаше бавно до нея, но точно когато Джей се обърна да погледне, той рязко прибави скорост, като силно размахваше ръце и разпръскваше чакъл около себе си.
Джей се чувстваше замаян, дъхът му излизаше на горещи вълни. Точно зад завоя виждаше моста и реда тополи, който ограждаше пустеещата земя. Петстотин ярда, не повече.
Талисманът на Джо беше в джоба му. Той чувстваше допира му до хълбока си, докато тичаше, и изпитваше странно облекчение от това, че го е взел със себе си. Можеше просто да го е забравил. Това лято беше твърде отнесен, твърде съсредоточен в себе си, за да мисли за магии.
Надяваше се само още да действа.
Стигна моста. Разстоянието между него и останалите се бе увеличило още повече и Джей се огледа за място, където да се скрие. Беше твърде рисковано да тръгне по стръмната пътека към пътя. Вече бе останал без дъх, а до пътя и спасението имаше петдесетина фута по криволичеща кална пътека. Той стисна талисмана на Джо в юмрука си и пое в противоположна посока, накъдето преследвачите му не биха очаквали да тръгне — под моста и назад към Поуг Хил. Под арката на моста растеше върбовка, вече обсипана със семена, и Джей се шмугна в тревата. Главата му пулсираше, сърцето му се бе свило от вълнение.
Беше в безопасност.
От скривалището си чуваше гласовете им. Гласът на Зет звучеше някъде наблизо, този на Гленда бе по-далечен, отекваше над празното пространство между моста и пътеката.
— Къде са дяна оня гадняр?
Джей чуваше гласа на Зет в другия край на арката и си го представяше как оглежда пътеката, как преценява разстоянието. Сниши се още повече под люлеещите се бели главици на върбовката.
Чу се гласът на Гленда, задъхан от тичането:
— Изтърва го мръсника!
— Не съм. Тука е някъде. Не мо’е да е отишъл далеч.
Изминаха няколко минути. Джей стискаше талисмана, докато те обикаляха из района. Талисманът на Джо. Беше го спасявал и преди. Тогава още не вярваше напълно, но сега знаеше със сигурност. Сега вярваше в магията. Вярваше искрено. Той чу нечии стъпки наблизо, хрущене на камъчета и парчета стъкло някъде под моста. Стъпките се приближиха. Но той бе в безопасност. Беше невидим. Вярваше в това.
— Ей го, тука е!
Беше десетгодишната Пола или Пати. Стоеше нагазила до кръста в тревата.
— Бързо, Зет, фани го! Фани го!
Джей започна да отстъпва назад към моста, като с всяко движение вдигаше облак бели семенца. Талисманът висеше свободно между пръстите му. Гленда и Карън заобиколиха арката. Лицата им бяха потни. Точно след арката имаше дълбока канавка, обрасла с лятна коприва. Нямаше път за бягство. В този миг Зет изскочи изпод моста, грабна го за ръката, придърпа го приятелски, хвана го за раменете с натрапчив жест на приветствие и се усмихна.
— Падна ми.
Магията се беше изхабила.
Джей не обичаше да си спомня за това, което се случи после. Той сякаш наблюдаваше отстрани с мълчаливо любопитство, като насън. Първо го задърпаха за тениската и започнаха да блъскат, да ритат и да крещят, като го бутаха към канавката, където растеше коприва. Джей се опита да се покатери нагоре, но Зет продължи да го бута. Листата бяха покрити с меки иглички, от които щеше да сърби и пари дни наред. Джей вдигна ръце, за да предпази лицето си, като си мислеше: как така с Клинт никога не се случват такива неща? После някой го дръпна за косата и Зет каза много любезно:
— Се’а аз съм наред, мръсник с мръсник!