Къпиново вино
- Автор: Харрис Джоанн
- Язык: болгарский
- Переводчик: Магдалена Куцарова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Къпиново вино». Краткое содержание книги:
— Хм — Попот гледаше недоверчиво и душеше въздуха. — Стори ми се, че мирише на сладко. На черен касис. На разтопена захар.
Значи и тя долавяше присъствието на Джо. На Поуг Хил Лейн винаги се носеше ухание на пяна, на плодове и карамелизирана захар, дори когато Джо не правеше вино. Миризмата се бе просмукала в килимите, пердетата, дървените мебели. Тя го преследваше навсякъде, проникваше в дрехите му, дори убиваше мириса на цигарен дим, който толкова често обгръщаше стареца.
— Трябва да се залавям за работа — каза Джей, като се мъчеше да не издава вълнението си. — Искам да посадя тези семена възможно най-скоро.
— Така ли? — Попот отново погледна към семената. — Значи е нещо специално?
— Точно така — отговори той. — Нещо специално.
48
Септември не беше по-хубав. Елвис отново беше в класациите с „Надолу“. Джей се готвеше усърдно за изпитите догодина. Сякаш всичко отново бе станало нормално. Но усещането за обреченост не го бе напуснало, подхранвано ако не от друго, то от еднообразието на ежедневието. Нямаше вести нито от Джо, нито от Джили, което го учудваше, макар че всъщност нямаше нищо чудно, след като беше заминал от Кърби Монктън, без да се сбогува с никого от тях. Майка му беше фотографирана от „Сън“ подръка с двайсет и четири годишен фитнес инструктор на излизане от нощен клуб в Сохо. Марк Болан загина в автомобилна катастрофа, после само няколко седмици по-късно Рони Ван Зант и Стив Гейнс от „Линърд Скинърд“ загинаха при самолетна катастрофа. Изведнъж му се стори, че всичко и всички около него умират, изчезват. Никой друг като че ли не забелязваше. Приятелите му пушеха забранени цигари и ходеха на кино след часовете. Джей ги гледаше с презрение. Той почти беше отказал цигарите. Струваше му се безсмислено, някак детинско. Пропастта между него и съучениците му се разшири. Имаше дни, когато се чувстваше десет години по-стар.
Дойде Нощта на огньовете. Другите запалиха огън на открито и си опекоха картофи. Джей остана в спалното помещение да наблюдава отдалеч. Мирисът на въздуха беше горчив, носталгичен. Дъжд от искри се сипеше от огъня, смесваше се с пушека и се издигаше в нощното небе. Джей долавяше нагорещените миризми на пържена мазнина и цигарена хартия от фойерверките. За пръв път осъзна колко му липсва Джо.
През декември избяга.
Взе палтото и спалния си чувал, радиото и малко пари и натъпка всичко в спортния си сак. Подправи разрешението си за отпуск и тръгна от училище точно след закуска, за да има време да стигне колкото може по-далеч. Излезе на стоп от града до магистралата, след това спря друга кола и по М1 стигна до Шефийлд. Знаеше точно къде отива.
Отне му два дни да стигне до Кърби Монктън. След като слезе от магистралата, той измина пеша повечето път, като мина напряко през полето към хълмовете край блатата. Спа на автобусна спирка, но го спря полицейски патрул, после се ядоса и реши да не спира повече, за да не се сблъска отново с полицията. Беше студено, но не валеше сняг, небето беше навъсено и Джей си облече всичките дрехи, които носеше в сака, но не се почувства по-добре. Краката му бяха разранени, ботушите джвакаха целите в кал, но през целия път той мислеше за Поуг Хил Лейн, за това, че Джо го чака там. За къщата на Джо с топлата кухня, мириса на горещо сладко и печени ябълки и радиото, което свири на перваза над саксиите с домати.
Когато пристигна, беше късен следобед. Дотътри се със сетни сили до Поуг Хил Лейн, преметна спортния си сак през оградата на къщата и след това я прескочи. На двора нямаше никой.
Градината изглеждаше пуста, изоставена. Джо несъмнено се беше постарал с камуфлажа. Дори от двора изглеждаше така, сякаш къщата е необитаема от месеци. Между каменните плочи стърчаха плевели, убити от студа и посребрени от скреж. Прозорците бяха заковани. Вратата бе заключена.
— Джо! — той почука на вратата. — Джо! Отвори, чуваш ли?
Мълчание. Къщата изглеждаше сляпа, невъзмутима под зимния скреж. Вратата под юмрука на Джей дрънчеше безсмислено. Гласът му се върна като ехо отвътре, протяжно ехо в празна стая.
— Джо!
— Няма никой, момче.
Над каменната ограда надничаше старица и черните й очи гледаха любопитно под жълтата забрадка. Джей я позна; тя беше чест посетител в къщата през онова първо лято, понякога правеше ягодов пай и го носеше на Джо в замяна на плодовете и зеленчуците му.
— Госпожо Симъндс?
— Ъхъ. Точно тъй. Май търсиш местър Кокс, нали?
Джей кимна.
— Ами, той замина. Мислех си, че е умрял, ама наш’та Джанис разправя, че един ден си събрал покъщнината и си отишъл. Събрал покъщнината и си отишъл — повтори тя. — Няма да го намериш тука.