Къпиново вино

Джо си беше отишъл.

Задната врата не беше плътно затворена. Джей успя да я отвори и влезе в празната къща. Миришеше на спарен въздух, на плодове, оставени да изгният в избата. В кухнята доматите се бяха разрасли до чудовищни размери, беше мрачно и бледите крехки филизи се протягаха към тънкия светъл процеп в прозореца, преди да умрат разкрачени и обезводнени в умивалника. Очевидно Джо бе оставил всичко по местата си: чайника на печката, кутията с бисквити — вътре още имаше няколко, изсъхнали, но ставаха за ядене, — палтото, окачено на гвоздей зад вратата. В избата нямаше ток, но беше достатъчно светло от кухнята, за да може Джей да различи редовете бутилки, буркани и гарафи, подредени прилежно по рафтовете, които блестяха като скъпоценни камъни на морското дъно.

Джей претърси къщата. Нямаше много за търсене; нещата на Джо не бяха много, а доколкото можеше да съди, старецът не беше взел почти нищо със себе си. Липсваше старата му аптечка, неговият „Наръчник на билкаря“ и малкото му дрехи, сред които и миньорската каска и ботушите. Шкафът със семена все още стоеше до леглото му, но когато Джей го отвори, установи, че е празен. Семената, корените, пакетчетата, пликовете и грижливо надписаните парчета вестникарска хартия бяха изчезнали. В шкафа имаше само прахоляк. Където и да бе отишъл Джо, беше взел семената със себе си.

Но къде беше отишъл? Картите още висяха по старите си места по стените с надписите и означенията със ситния старателен почерк на Джо, но нямаше нищо, което да подсказва накъде е тръгнал. Нямаше никаква следа сред множеството му маршрути; цветните линии водеха към десетки различни точки: Бразилия, Непал, Хаити, Френска Гвиана. Джей погледна под леглото, но намери само картонена кутия, пълна със стари списания. Той ги извади и ги прегледа с любопитство. Никога не беше виждал Джо да чете много. Освен „Наръчника на билкаря“ и някой вестник, Джей рядко го виждаше да чете нещо, а когато го правеше, се мръщеше като човек, напуснал училище на четиринайсет години и следеше текста с пръст. Но тези списания бяха стари, малко поизбелели и все пак държани на чисто, покрити с парче картон, за да не се повредят от праха. Датите на кориците бяха същинско откровение: 1947, 1949, 1951, 1964… Стари списания с корици в жълто и черно. Стари броеве на „Нешънъл Джиографик“.

Джей седна на земята и започна да прелиства страниците, станали крехки от възрастта. В тези стари списания имаше нещо успокояващо, сякаш само като ги докосваше, можеше да почувства близостта на Джо. Тук бяха местата, които той беше видял, хората, сред които бе живял — може би спомени за дългите години, прекарани на път.

Тук беше и Френска Гвиана, и Египет, Бразилия и Южна Африка, и Нова Гвинея. Някога ярките корици лежаха на прашния под. Джей видя как старецът е отбелязвал някои пасажи с молив, как е подчертавал други. Хаити, Южна Америка, Турция, Антарктика. Това бяха неговите пътувания. Маршрутите на пътешествията. Навсякъде имаше дати, знаци, линии в много цветове.