Къпиново вино

Мари се обърна и го погледна.

— Какво искате да кажете? — лицето й изразяваше подозрение. — Какво искате да кажете за купуването? Говорили ли сте с някого?

— Не! — възрази Джей. — Просто се опитвах да поддържам разговора. Кълна се…

— Недейте — каза тя с равен глас. Беглата топлота, която бе доловил преди малко у нея, си беше отишла. — Не го казвайте. Знам, че сте говорили с Клермон. Видях камиона му пред вашата къща. Сигурна съм, че ви е давал всякакви идеи.

— Идеи ли?

Мари се изсмя.

— О, знам за вас, мосю Макинтош. Душите наоколо, задавате въпроси. Първо купувате Шато Фудуен, после проявявате голям интерес към земята край реката. Какво кроите? Бунгала ли ще строите? Спортен комплекс като в Льо Пино? Нещо още по-вълнуващо?

Джей поклати глава.

— Не сте разбрали правилно. Аз съм писател. Дойдох тук да довърша книгата си. Това е всичко.

Тя го погледна цинично. Очите й се впиваха в него като свредели.

— Не искам Ланскене да се превърне в Льо Пино — продължи той. — Казах го на Клермон от самото начало. Ако сте видели камиона му, то е защото той продължава да ме засипва с всякакви стари предмети; въобразил си е, че се интересувам от боклуци.

Мари започна да реже лук за соса. По всичко личеше, че не му вярва, но Джей забеляза как извивката на гръбнака й се отпусна.

— Ако задавам въпроси — добави той, — то е просто защото съм писател; любопитен съм. Дълги години не бях писал, но когато пристигнах в Ланскене… — сега почти не чуваше какво говори, погледът му бе съсредоточен върху очертанията на гърба й под мъжката риза. — Тук въздухът е някак различен. Пиша като луд. Изоставих всичко, за да дойда тук…

В този миг тя се обърна с глава червен лук в една ръка и нож в другата.

Джей не се отказваше:

— Честна дума, не съм дошъл да променям каквото и да било. За Бога, не виждате ли, че седя в кухнята ви мокър до кости и намазан с хлебна сода? Приличам ли ви на предприемач?

Мари се замисли върху думите му.

— Може би не — каза накрая.

— Купих къщата съвсем спонтанно. Дори не знаех, че вие… Нямах представа, че… Обикновено не действам спонтанно — довърши той неловко.

— Трудно ми е да повярвам — отбеляза Мари усмихната. — За човек, който съзнателно пъха ръката си в гнездо на оси, не е лесно да се повярва.

Това беше малка усмивка, може би равна на две по скалата от едно до десет, но все пак усмивка.

След това се разговориха. Джей й разказа за Лондон, за Кери и „Джо Пръстената ябълка“. Разказа й за розовата градина и зеленчуците край къщата. Разбира се, не спомена за загадъчното присъствие и последвало изчезване на Джо, нито за шестте бутилки със „Специалитети“, нито за това как тя самата беше попаднала в новата му книга. Не му се искаше Мари да го мисли за луд.

Тя приготви обяд — макарони с фасул — и го покани да хапне с тях. После пиха кафе с „Арманяк“. Мари му даде да се преоблече в един комбинезон на Тони, докато Роза играеше навън с Клопет. На Джей му се стори странно, че тя не говореше за Тони като за свой съпруг, а го наричаше „бащата на Роза“, но взаимоотношенията им все още бяха твърде нови, твърде напрегнати, за да си позволи каквото и да било. Ако някога решеше да му разкаже за Тони, щеше да го направи по собствено желание. Мари постепенно се отпускаше. Джей откриваше ожесточеното й желание за независимост, нежната любов към дъщеря й, гордостта от работата, къщата, земята. Усмихваше се някак мрачно, но мило. Притежаваше способността да слуша мълчаливо. Сякаш пестеше движенията си, което издаваше бърз ум. От време на време проявяваше злъчно чувство за хумор. Той си припомни първите си впечатления от нея, предишните си предположения, как беше слушал и донякъде повярвал на думите на хора като Каро Клермон и Мирей Фезанд, и изпита срам. Героинята на романа му — непредсказуема, опасна, вероятно луда — нямаше нищо общо с тази тиха, спокойна жена. Джей беше развихрил въображението си далеч отвъд истината. Той смутено допи кафето си и твърдо реши да не се рови повече в живота й. Животът на Мари и романът му нямаха нищо общо помежду си. Едва късно, много по-късно чувството за неудобство отново изплува на повърхността. О, Мари беше очарователна. И умна, как само го беше накарала да разкаже всичко за себе си, като избягваше всяко споменаване за собствения си живот. Към края на следобеда тя знаеше абсолютно всичко за него. Но имаше още нещо. Нещо, свързано с Роза. Джей се замисли за момиченцето. Мирей беше убедена, че то живее лошо, но нямаше никакви признаци за това. Тъкмо обратното — любовта между майка и дъщеря личеше съвсем ясно. Джей си спомни онзи път, когато ги беше видял край плета. Тази негласна близост между тях. Негласна. Ето какво беше. Роза можеше да говори, спокойно и с лекота. Начинът, по който беше подвикнала на козлето, го доказваше, тази бърза, възторжена реакция. Не, Клопет! Не може в кухнята! Сякаш говореше на козлето постоянно. А Мари? Как само я погледна, сякаш да я предупреди да мълчи.