Хиляда сияйни слънца

През януари същата година Мариам беше чула съобщението, че мъжете и жените ще се лекуват в отделни болници, че целият женски персонал ще бъде уволнен от болниците в Кабул и изпратен в един общ център. Никой не повярва в това, а и талибаните не го бяха въвели. Досега.

— Ами болницата „Али Абад“? — извика друг мъж.

Талибанът поклати глава.

— Онази в Уазир Акбар хан?

— Само за мъже — отсече той.

— А какво да правим ние?

— Вървете в „Рабия Балхи“ — отвърна талибанът.

Една млада жена си проби път напред и каза, че вече е била там. Нямали чиста вода, нито кислород, нито лекарства, нито ток.

— Няма нищичко.

— Там отивате — каза пазачът.

Последваха още стенания, викове и една-две ругатни. Някой хвърли камък.

Талибанът вдигна своя калашник и стреля няколко пъти във въздуха. Друг талибан зад него размаха камшик.

Тълпата се разпръсна бързо.

Чакалнята на „Рабия Балхи“ гъмжеше от жени и деца. Въздухът вонеше на пот и мръсни тела, на урина, цигарен дим и дезинфектанти. Под лениво въртящия се вентилатор на тавана се гонеха деца и прескачаха опънатите крака на дремещи бащи.

Мариам помогна на Лайла да седне до една стена, чиято опадала мазилка беше оставила очертания на непознати страни. Лайла се клатеше напред-назад и притискаше с ръце корема си.

— Ще ги накарам да те прегледат, Лайла джо, ще видиш.

— Побързай — рече Рашид.

Пред гишето за регистрация имаше тълпа жени, които се блъскаха. Някои все още държаха на ръце бебетата си. Други се откъснаха от останалите и се спуснаха към двойните врати, зад които бяха лекарските кабинети. Въоръжен талибан им препречи пътя и ги върна назад.

Мариам си запроправя път, като застопоряваше пети и се промушваше между лакти, бедра и рамене. Една жена я ръгна с лакът в ребрата и тя също я ръгна. Друга посегна отчаяно към лицето й и тя я перна през ръката. За да се провре напред, дереше с нокти вратове и ръце, дърпаше коси и забрадки и когато една жена й изсъска ругатня, тя не й остана длъжна.

Сега разбираше какво е готова да пожертва една майка. Благоприличието беше само едно от многото неща. Помисли си с разкаяние за нана, за жертвите, които и тя беше направила. Нана, която можеше да я даде в приют или да я захвърли в някоя канавка и да избяга. Но тя не го беше направила. Беше понесла срама да роди харами, беше подчинила живота си на неблагодарната задача да отгледа Мариам и по свой си начин да я обича. А накрая Мариам беше предпочела Джалил пред нея. Докато се бореше с настървение да си проправи път в навалицата, й се прииска да е била по-добра към нана. Съжали, че не е осъзнавала какво е да си майка, както осъзнаваше сега.

Оказа се лице в лице с една сестра, покрита с мръсна сива бурка. Сестрата говореше с млада жена, чиято бурка беше изцапана с кръв.

— Водите на дъщеря ми изтекоха, но бебето не излиза — извика Мариам.

— Аз разговарям с нея! — изкрещя окървавената млада жена. — Чакай си реда!

Тълпата се люшкаше като високата трева около колибата, когато вятърът задухаше силно. Една жена зад нея крещеше, че момиченцето й е паднало от дърво и си е счупило ръката. Друга викаше, че в изпражненията й има кръв.