Хиляда сияйни слънца

— Второ — отвърна Мариам.

Лайла извика и се извъртя на една страна. Пръстите й се впиха в ръцете на Мариам.

— Проблеми с първото раждане?

— Не.

— Вие майка й ли сте?

— Да — отвърна Мариам.

Лекарката повдигна бурката си и извади метален конусовиден инструмент. После отметна нагоре бурката на Лайла и служи широкия край на инструмента на корема й и опря ухо на тесния. Слуша почти минута, премести инструмента на друго място, пак слуша, после пак смени мястото.

— Сега трябва да проверя бебето, хамшира.

Свали една от защипаните на въжето ръкавици, натисна корема на Лайла с една ръка и пъхна другата в нея. Лайла изстена. Когато свърши, лекарката подаде ръкавицата на сестрата, която я изплакна и я закачи на въжето.

— На дъщеря ви трябва да се направи цезарово сечение. Знаете ли какво е това? Трябва да отворим утробата й и да извадим детето, защото то е разположено седалищно.

— Не разбирам — каза Мариам.

Лекарката обясни, че детето е застанало така, че не може да излезе само.

— А и твърде много време е минало. Трябва веднага да идем в операционната.

Лайла кимна с изкривено от болка лице и главата й клюмна на една страна.

— Има нещо, което трябва да ви кажа. — Лекарката се приближи до Мариам, наклони глава и заговори с тих и поверителен глас. В тона й се долавяше тревога.

— Какво казва? — изпъшка Лайла. — Да не би да става нещо с бебето?

— Но как ще издържи? — попита Мариам.

Ако се съдеше по това, че тонът й стана отбранителен, лекарката може би долови упрек във въпроса й.

— Мислите ли, че искам да е така? — каза тя. — Какво мога да направя? Не ми дават онова, от което имам нужда. Нямам рентген, нямам кислороден апарат и дори най-обикновени антибиотици. Когато благотворителни организации ни предлагат пари, талибаните ги отказват. Или ги насочват към болниците, които обслужват мъже.

— Но няма ли нещо, което да й дадете? — попита Мариам.

— Какво става? — простена Лайла.

— Можете сами да си купите лекарството, но…

— Как се казва? — попита Мариам. — Напишете го и аз ще го намеря.

Лекарката тръсна рязко глава под бурката и отсече:

— Няма време. Първо, няма го в близките аптеки. Така че трябва да се придвижвате през ужасните задръствания от едно място на друго, да обиколите може би целия град, а вероятността да го намерите е нищожна. Или ще се хванете за гушите с някой също отчаяно нуждаещ се от това лекарство, който дава повече пари за него. Няма време. Бебето трябва да се извади веднага.

— Кажете ми какво има! — попита Лайла и се надигна на лакти.

Лекарката си пое дъх. После й каза, че в болницата няма упойка.

— Но ако забавим раждането, ще загубите бебето.

— Режете ме тогава — рече Лайла, отпусна се обратно на леглото и сви колене. — Режете ме и ми дайте моето бебе.

Лайла лежеше на носилка в старата мръсна операционна, докато лекарката си миеше ръцете в един леген. Лайла трепереше. Поемаше си въздух през зъби всеки път, когато сестрата бършеше корема й с потопено в жълтеникавокафява течност парцалче. Друга сестра стоеше на вратата. Беше я открехнала и надничаше в коридора.