Бялата ръкавица
- Автор: Майн Рид Томас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Жени Божилова
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Бялата ръкавица». Краткое содержание книги:
За известно време той не можа да намери друго, за което да мисли или да говори, а само повтаряше заканата, с която си тръгна.
Но този безразсъден гняв трая кратко време. Отново му дойде наум, че любимата му беше облечена в празничната си премяна, а ведно с това се промъкна и съмнението, че тя очаква някого. Тази мисъл забави стъпките му и го накара внезапно да спре.
Макар че го отпратиха така нелюбезно, макар че любовта му беше безнадеждна, той реши да открие кой е щастливецът-съперник, за когото беше облечена тази премяна. Че съществуваше такава личност, той не се съмняваше. Държанието на девойката — нетърпението й, за когото беше при нея, желанието й той да последва и настигне баща й и най-после вратата, затръшната под носа му — всичко това показваше, че тя желае да се отърве от него, колкото може по-скоро. Дори и със скования си ум грубиянът бързо се убеди в това.
Ако той все още имаше някакво съмнение по този въпрос, то съвсем се разпръсна от лая на кучето, който в този миг достигна до ушите му. Едва ли кучето лае по него! Някой друг съперник бе привлякъл вниманието на животното. А кой би могъл да бъде той освен човека, за когото косите на Бет Денси бяха сресани толкова кокетно?
Ревнивият селянин се огледа и тръгна обратно към колибата, сякаш лаят на кучето му заповядваше да стори това.
Но връщането му назад беше съвсем различно. Вместо да се перчи безразсъдно както преди, сега той се приближи с инстинктивната предпазливост на човек, който познава гората. Той се прикриваше зад дънерите на дърветата и прибягваше от едно дърво до друго, сякаш се страхуваше да не стрелят по него из засада от колибата.
Когато стигна до откритото пространство няколко ярда пред оградата, той спря за последен път и се притаи зад един храст див чимшир, чийто гъст тъмен листак го закриваше напълно от погледа на всеки, който е в колибата или пред нея.
След като застана там и хвърли само един поглед, той разбра кой е дошъл и защо лае кучето. Ако това беше грубият кирасир — последното завоевание на Бет или дори офицерът, който на празненството така безцеремонно я целуна, Уил Уолфорд би се измъчил от присъствието както на единия, така и на другия. Но мислите му станаха далеч по-страшни, когато видя, че не е нито единият, нито другият, а много по-опасен съперник — неговият собствен покровител, — закрилникът на Девойката Мариан.
Да беше друг, Уил Уолфорд щеше да изскочи от скривалището си, тоз час да се покаже и може би да му заповяда веднага да си отиде. Но след като беше видял битката в саксонския лагер — а знаеше и други неща за характера и качествата на Черния конник, — някакъв благоразумен страх от този човек го накара да остане на мястото си.
Кучето, щом позна новопристигналия, спря гневния си лай и като опъна веригата си, весело завъртя опашка. Беше ясно, че кавалерът не идваше за пръв път в колибата на Дик Денси.
Когато Уолфорд разбра това, облакът върху лицето му стана по-тъмен, а болката в сърцето — по-остра. Още по-мъчителни станаха чувствата му, когато видя Хенри Холтспър да влиза в колибата и чу да разговаря с девойката. От това личеше, че тези двама са разговаряли приятелски и друг път, че вече са се разбрали!
Сянката на някакво жестоко намерение се появи върху навъсеното чело на Уил Уолфорд. Въпреки страха от силния противник ревността го подтикваше да извърши — или да се опита да извърши — тъмно деяние. Без съмнение миг по-късно ревността щеше да го накара да размаха ужасната дърварска брадва, ако една неочаквана случка не го отклони от намерението му.
Кучето отново нададе своя тревожен вой, но скоро залая приятелски, защото разбра, че но пътеката идва господарят му.
В съшия миг Уолфорд позна стария дървар. Но вместо да се покаже, той припълзя напред, мушна се сред лъскавите листа ма чимшира и приклекна. Приличаше повече на човек, който се страхува да не го открият, отколкото на човек, който има намерение да се покаже.
Едва когато кавалерът излезе от колибата и разговаряйки сериозно с нейния стопанин, тръгна с него към гората, Уил Уолфорд се измъкна от скривалището си под чимшира.
Тогава той размаха брадвата нататък, накъдето бяха тръгнали, сякаш искаше да каже, че само отлага жестоките си намерения, и мрачно се промъкна напред, като внимаваше храстът все още да бъде между него и прозорците на колибата.