Бялата ръкавица

Войникът отдаде чест, с което показа, че е съгласен с предупреждението, и напусна своя командир.

— Глупав човек е този Уидърс — си каза офицерът, когато войникът се отдалечи. — Не е човек, какъвто ми трябва. Това, че познава, околността — а той единствен от моите вагабонти е бил тук преди, — ме принуждава да го натоваря с тази задача. Може би Уил Уолфорд ще бъде по-интелигентен Aide-de-camp52. Nous vefrons.

И с тези мисли Скарт се отпусна на стола и отново се отдаде, на мрачните си размишления, които вече бяха измъчили нещастния му ум.

Те пак започнаха да го терзаят както преди и за него беше цяло облекчение, когато вратата още веднъж се завъртя на пантите си и подчиненият му влезе в стаята.

Не че Стъбс му носеше някакви весели новини или по лицето му се четеше нещо насърчително. Тъкмо обратното — корнетът не изглеждаше по-весел от капитана си и беше в това настроение от заранта.

Лора Лъвлейс едва благоволяваше да разговаря с него, а когато два-три пъти случайно попадна в нейната компания, той беше обект на неуважение и подигравки и в следния миг тя му обръщаше гръб. И всичко това се вършеше толкова деликатно, че Стъбс нямаше друга възможност да, си отмъсти, освен да излее просташката си злоба, но Скарт го беше предупредил за това. Корнетът чувствуваше, че неведнъж младата дама го беше правила прицел на подигравките си — чувствуваше го, ей богу.

Няколко часа преди това той сподели с капитана си своя неуспех в ухажването, но капитанът беше твърде зает със собствените си планове, за да му даде съвет или да го утеши.

Влизането на подчинения даде нова насока на мислите на Скарт, което пролича от думите му.

— Значи още никой не е пристигнал от Лондон? — запита той, като видя, че корнетът се готви да седне.

Отговорът беше едно просто „не“.

— Много странно, че досега не е изпратено копие от известието — каквото и да е било то.

— Много странно, ей богу!

— Не бих се учудил, ако нашият приятел, както беше изплашен от тия знаменити разбойници, се е побъркал и вместо да занесе писмото ми в Лондон, се е качил на някое дърво и се е обесил.

— Много е възможно, ей богу!

— Ако бях прибавил накрая една забележчица и загатнех на краля какви са били вагабонтите, на които неговият куриер така страхливо се е предал, може би най-добре щеше да е за куриера да се обеси. Ни най-малко не се съмнявам, че същата банда от плашила е спряла сина на сър Мармадюк. Разбира се, те са били, защото това стана същата нощ, на, същото място. Ха! Ха! Ха! В никой от моите походи не съм чувал по-умно измислена стратегия! Ха! Ха! Ха!

— Нито аз — каза Стъбс и също се засмя.

— Бих дал една месечна заплата, ако можех да пипна духовития мошеник, който я е измислил. Ако той поиска да се присъедини към нашите кирасири, ще го направя фелдфебел, без да му задам нито един въпрос.

— От него ще стане отличен войник. Ще стане, ей богу!

— Бих искал да го заловя и по друга причина — продължи Скарт, вече по-сериозно. — Можехме да открием откраднатото писмо. То сигурно още си стои в дрехата, която е смъкнал от онзи пъзльо — куриера. Ха! Ха! Ха! В какво състояние го намерихме! Като гълъб, съвсем оскубан и ограбен! О! Как ще се смее кралицата, като прочете моя рапорт до нея. Дано само не каже на краля. Ако се разбъбри, никак няма да е смешно за горкия куриер!