Бялата ръкавица

— Какво? Не, мой храбри Робине, не те питам това, а къде живее?

— Къде му е домът ли?

— Да! Къде му е домът.

— Не много далеч оттук, на около миля, оттатък гората Уопси, в една голяма падина сред хълмовете. Мястото се нарича Стоун Дийн. Едно особено старо жилище, доста разрушено, бих казал.

— Среща ли се с хора?

— Е, ако под хора разбирате хубави жени и други подобни, мисля, че няма такова нещо. И изобщо няма жив човек, докато слънцето свети. Като падне нощта…

— Аха! Неговите приятели обикновено го посещават през нощта — прекъсна го Скарт с поглед, в който се четеше задоволство. — Това ли искаш да кажеш, мастър Уолфорд?

— Не, не винаги. Аз съм ходил в Стоун Дийн повече от двайсет пъти, откакто той е дошъл да живее в старата къща — в разни часове съм ходил и никога не е имало жива душа през деня освен мене и Дик Денси. Там има един особен прислужник, който той доведе със себе си — казват му индианец.

— Но мислиш ли, че мастър Холтспър има посетители през нощта?

— Да, има — много.

— Кои са те?

— Не познавам никого от тях. Не са от този край или поне така изглеждат, защото пристигат целите покрити с кал и прах, като че идват отдалече. Те ще се съберат в неделя през нощта — тъй пише в писмата, дето разнесохме. Аз самият разнесох шест, а Дик Денси двойно повече, пък да не говорим за цял куп, дето ги занесе в западния край на графството един човек, когото не познавам. Струва ми се, че ще е голямо събрание.

— Другата неделя през нощта ли, казваш?

Явно въпросът беше зададен с голям интерес, защото веселият тон на разпитвача изведнъж се промени и стана съвсем сериозен от разкритията, които Уил Уолфорд правеше.

— Идущата неделя през нощта!

— В колко часа?

— В дванайсет.

— Сигурен ли си за часа?

— Ами разбира се, защото и аз трябва да съм там заедно с Дик Денси, за да се грижим за конете на господата. За много коне ще трябва да се грижим — не знам как ще се оправим, защото господата ще дойдат без прислужниците си. Но какво беше то, мастър? — попита дърварят, връщайки се към мъчителната мисъл, която все още го занимаваше. — Вие казахте, че знаете нещо, което се случило между Бет Денси и него? Ако е той и ако го е направил, да ме вземат дяволите, ако не изпълня заканата си, та, ако щат да ме обесят за това!

— Какво да е направил?

— Да се е подиграл с Бет — това искам да кажа. Какво знаете, господин капитан? Моля ви се, кажете ми го!

— Виж какво — отвърна изкусителят, като говореше бавно и внимателно, сякаш да печели време, за да измисли нещо по-убедително. — Аз самият не мога да ти кажа, че знам нещо — искам да кажа, нещо положително. Чух само, и то съвсем случайно, че са видели твоята девойка Мариан в гората с един мъж, и то в много необикновен нощен час.

— Коя нощ? — задъхано попита дърварят.

— Чакай да видя! Дали не беше нощта на празненството? Не. Следващата нощ, ако си спомням правилно.

— Дявол да я вземе! Същата нощ, когато отидох в Рикменсорт с ония писма. Ах!

— Аз нямаше да знам, че е бил тоя приятел, Холтспър, защото човекът, който ми съобщи това, не каза, че е бил той. Казаха ми само, че човекът, който и да е той, бил облечен в хубава кадифяна дреха, с касторена шапка с черни пера. Но от това, което сам видях, и от това, което ти току-що ми каза, струва ми се много вероятно това да е бил Черния конник. Видели са ги в гората близо до Стоун Дийн. Ти казваш, че той живее там. Това изглежда подозрително, нали?