Бялата ръкавица
- Автор: Майн Рид Томас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Жени Божилова
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Бялата ръкавица». Краткое содержание книги:
Последното възклицание беше произнесено проточено, с многозначителен тон, сякаш бе продължение на някаква хрумнала му мисъл.
— Ако е тъй… може пък да е! Дявол да ме вземе! Ще разбера! Ще ида да се видя с мастър капитан Скарт — така се казваше, мисля? Ще ида още сега.
За да изпълни внезапното си решение, дърварят стана, взе шапката си и се отправи към вратата.
Изведнъж той се спря и се вгледа в нещо навън, което сякаш го изненада и зарадва.
— Чувал съм да казват — промълви той, — че щом споменеш за дявола, той вече е на вратата. По дяволите! Човекът, когото отивах да видя, идва сам при мене. Да-а, това е капитанът на кирасирите, а онзи, дето язди зад него, е Уидърс!
Уолфорд каза истината. Капитан Скарт и довереникът му Уидърс приближаваха към колибата.
Те бяха на коне, но не стигнаха с тях до колибата. Когато дойдоха на стотина ярда от вратата, офицерът слезе от коня, подаде юздите на войника и сам приближи пеш.
Около колибата на Уил Уолфорд нямаше ограда, нито дори ров и посетителят се запъти направо към вратата, където дърварят вече го чакаше.
С един бърз поглед опитният войник Скарт веднага забеляза, че по грозното лице на бившия му неприятел няма гняв. Каквито и неприязнени чувства да беше изпитал дърварят на празненството, по една или друга причина сега те бяха изчезнали и капитанът беше колкото изненадан, толкова и благодарен, когато видя нещо като усмивка, а не намръщен поглед, както очакваше.
Скарт изтълкува това почти интуитивно: човекът пред него има неприятел, който е и негов неприятел, но той го мрази повече, отколкото го мрази самият Скарт.
Първото нещо, което капитанът на кирасирите стори, беше да се убеди в правотата на това предположение. — Добро утро, приятелю! — започна той, приближавайки към дърваря с най-приветлив вид. — Надявам се, че малката неприятност между нас — за която дълбоко съжалявам — вие сте забравили и простили. Тъй като аз се възхищавам от смелостта дори и у един противник, ще се чувствувам много поласкан, ако пийнете с мене чашка вино. Както виждате, аз винаги тръгвам на път запасен, защото, ако се загубя сред вашите огромни гори, бих могъл да загина от жажда.
Към края на своята шеговита реч той измъкна едно изплетено отвън шише, което висеше на ремък през рамото му, и равнодушно започна да го отпушва.
Бившият му противник, който изглеждаше изненадан и зарадван, че разпрата между тях тъй лесно се уреди, с готовност прие предложението и като показа по своя груб начин, че е съгласен, покани кавалера да влезе и седне в скромното му жилище.
Скарт се съгласи веднага и само след миг вече седеше на един от разклатените столове в колибата.
Скоро виното беше налято в две тенекиени чаши вместо в сребърни бокали и след десетина минути капитан Скарт и Уил Уолфорд разговаряха така приятелски, сякаш капитанът никога не беше докосвал устните на девойката Мариан, а Уил не беше счупил своя лък в главата на Скарт.
— Истината е, храбри ми Робин Худ — каза Скарт извинително, — че нея сутрин аз и моят приятел, корнетът, бяхме пийнали малко повечко ей от това, а нали знаеш, когато човек…
— Да, дявол да го вземе! — отвърна селякът, вече твърде приятелски настроен към своя прекрасен събеседник, който можеше да стане негов влиятелен покровител. — Когато човек пийне малко повечко бира, той вече не е отговорен за пакостите, които може да направи. Знам, че само на смях целунахте момичето. По дяволите! Аз бих направил същото. Да, бих го направил.
— А! Чудесно момиче е тази Девойка Мариан. Разбирам, че е ваша любима, а, мастър Уолфорд!
— О! Да-а, нещо подобно — отвърна дърварят горделиво.
— Щастлив човек сте вие! Предполагам, че скоро ще се ожените?
Уолфорд отговори на този въпрос двусмислено и неясно.
— Като човек — продължи капитанът, — който има доста голям опит в женитбите — защото съм имал една-две жени, — бих ви посъветвал, след като хубавата Бетси стане госпожа Уолфорд, да не й позволявате повече такива истории с поднасяне на цветя!
— По дяволите! — възкликна ревнивият влюбен. — Какво искате да кажете с това, господине?
— Искам да кажа, че бях свидетел на малката случка в стария лагер и да ви кажа право, останах доста изненадан. Ако някой заслужаваше да получи тия цветя от Девойката Мариан, то това беше човекът, който пръв се застъпи за нея. Това бяхте вие, мастър Уолфорд, което може да докаже и моят череп, който още ме боли, щом си спомня за тая случка.
— Да ме вземат дяволите, аз бях! Черния конник нямаше защо да се бърка, нали?