Бялата ръкавица
- Автор: Майн Рид Томас
- Язык: болгарский
- Переводчик: Жени Божилова
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «Бялата ръкавица». Краткое содержание книги:
Той не вървеше мълчаливо, а все мърмореше и от време на време, когато някоя особено отчайваща мисъл се появяваше във възбудения му мозък, се провикваше високо.
Отново повтори заплахата, която изрече, напущайки колибата първия път.
— Да ида по дяволите, ако не удържа думата си, та ако ще после да ме обесят.
Но този път заканата се отнасяше към определена жертва — Холтспър. Вярно е, че Уил все още си поставяше едно условие и то беше — ако подозренията му се оправдаят. Решил бе да следи любимата си ден и нощ и ако открие, че има основания да ревнува, тогава нищо не би могло да спре ръката му да изпълни жестокото си намерение — да убие.
Това негово намерение напълно се оформи, когато той вървеше през гората, и макар че то не му донесе пълно удовлетворение, все пак поуспокои духа му.
Той тръгна към къщи и скоро стигна до една колиба, която се намираше само на няколкостотин ярда от колибата на Дик Денси и изглеждаше по-жалка дори от хижата на бракониера. Колибата приличаше повече на куп струпани дърва, отколкото на къща. Имаше само една врата, един прозорец и една стая, но го в а стигаше на стопанина й, който живееше съвсем сам.
Покъщнината беше още по-малобройна и по-проста от тая в колибата на крадеца на сърни, а ниският нар в ъгъла с оскъдни завивки на него изглеждаше така, като че никога ръка на жена не бе постилала върху него нито чаршаф, нито покривка.
Но тази беднота беше донякъде измамна. Говореше се, че Уил Уолфорд има пари, макар никой да не знаеше как ги е спечелил; всякога, когато му поискваха, той плащаше сметката си, надраскана с тебешир върху дъската в кръчмата „Товарен кон“. Облеклото му също говореше, че не му липсват пари. Ходеше добре облечен и когато станеше нужда, можеше дори да си направи маскараден костюм, за да представлява Робии Худ или някой друг известен герой от народните творения.
Тази му слава на човек с неизвестно и следователно неопределено богатство го подтикна донякъде да поиска ръката на Бет Денси, признатата красавица в енорията. И макар че предполагаемото му богатство не успя да спечели сърцето на девойката, то му помогна Доста, за да стане любимец на нейния баща.
И без това Уил подозираше, че Бет харесва Черния конник, но видяното тази сутрин почти го увери, че е така. Вярно, че все още нямаше нищо сигурно, нищо определено. Кавалерът може би с друга цел бе отишъл в колибата на Денси, а не за да се срещне с Бет; и Уолфорд много искаше да вярва, че е така.
Но обстоятелствата бяха подозрителни — достатъчно подозрителни, за да го разтревожат, и ако Денси не се беше върнал толкова скоро, кой знае как щеше да мине срещата, която той прекъсна.
Като влезе в бедното си жилище, Уолфорд захвърли брадвата в ъгъла и се отпусна на един стол. Тия две неща той извърши с отчаян вид, който говореше за човек, скаран със света.
Мислите му, все още произнасяни гласно, показваха, че умът му е зает с двете личности, чиито имена често споменаваше, когато си говореше сам — Бет Денси и Хенри Холтспър. Макар че сегиз-тогиз Бет беше най-горчиво обиждана, по-гневните му закани бяха отправяни към кавалера.
— По дяволите този натрапник! — извика той. — Защо не си стои при своите? Яхнал хубавия си кон, накичил се с пера и току си пъха носа в колибите на бедните хора, дето не му е работата! Да върви по дяволите! Какво го доведе тук, при нас? Ето това бих искал да знам. И с какво се занимава сега? И това бих искал да знам. Събира толкоз хора в дома си от всички краища на графството и ги вика посред нощ! Бих искал да знам тази работа. Тук има нещо, което той не иска да се узнае, иначе защо в писмата, които отнесох — да, ама аз ги отворих и ги прочетох, — защо в писмата, които отнесох, се казваше, както разбрах, да дойдат без прислужници, и то в този късен нощен час? Дванадесет часа, се казваше в писмата — във всички писма! Бих искал да знам за какво е всичко това. Ето това бих искал да знам! Да! Но аз май че знам още един, който иска да знае това. Оня приятел, дето се дуелира с него на празненството. Ех, да беше го промушил в ребрата, вместо да се оставя да го промушват. По дяволите! Какво може да иска той от мене? Да не би да е, дето го ударих по главата? Ако е за това, той нямаше да изпрати да ме търсят по този начин. Не, той щеше да изпрати неколцина от своите облечени в стомана войници и щяха веднага да ме приберат. Уидърс казва, че ми мислел доброто. Но на този Уидърс не бива много се вярва. Не знам някога да е казал истината, преди още да стане войник, а сега едва ли е по-добър. Може пък този капитан наистина да ми мисли доброто? Всичко бих дал да разбера какво иска той от мене? По дяволите! — продължи Уил, след като поразмисли. — Може би е нещо за този същия човек — за този Черен конник? Май че капитанът мисли за него повече, отколкото за някой друг. Ако е така — еха!