Патриотични игри
- Автор: Кланси Том
- Серия: ryanverse #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Градинаров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Патриотични игри». Краткое содержание книги:
— В ден като този? Един час, а може би и повече.
Мъжът започна да си тананика песента „Живот върху вълните“, докато Хайланд съжаляваше за голямата закуска, която си беше приготвил, преди да излезе от къщи.
„Нищо страшно няма — мислеше той. — След като откараме мистър Милър, се връщаме за Коледа и имаме два свободни дни. Заслужил съм си ги.“ Тридесет минути по-късно пристигнаха в Лимингтън.
Хайланд беше идвал тук и преди, но помнеше, че тогава имаше по-голяма видимост. Идващият от морето югозападен ураганен вятър сега духаше с постоянни шестдесет и пет километра в час. Помпеше, че повечето от пътя до остров Уайт минаваше през води с естествен заслон, и се надяваше това да е така. Фериботът „Сенлак“ ги чакаше в пристанището. Само преди половин час капитанът беше казал, че към него идва специален пътник. Това обясняваше присъствието на четиримата въоръжени офицери, прави или насядали по различни места на ферибота. Операцията беше от онези, за които разгласяването се избягваше, пък и не пречеше на другите пътници на ферибота, много от които носеха вързопи. За съдържанието им човек не трябваше да се чуди дълго.
Фериботът от Лимингтън за Ярмут потегли точно в осем и тридесет. Хайланд и другият офицер останаха в колата, докато шофьорът и вторият въоръжен полицай, който се возеше отпред, стояха отвън. „Още един час — мислеше той, — после няколко минути, за да откараме Милър до затвора, и след това спокойно каране обратно до Лондон. Може дори да имам време да полегна и да дремна.“ Коледната вечеря беше насрочена за четири следобед, но не можеше да мисли за това.
„Сенлак“ навлезе в пролива Солент между Англия и остров Уайт. Ако тези води се намираха зад естествен заслон, Хайланд не желаеше да мисли какви ли са водите в открития океан. Фериботът не беше много голям и не притежаваше качествата на корабите от военния флот. Бурният вятър, както и водата в пролива удряха дясната страна на съда, който вече се люлееше с отклонение от петнадесет градуса.
„Дяволите да го вземат!“ — помисли си сержантът. Погледна към Милър. Поведението на терориста не се беше променило изобщо. Седеше като статуя, с глава, опряна в стената на колата, със затворени очи и ръце, поставени в скута. Хайланд се опита да стори същото. Нямаше да спечели нищо, ако гледа през прозорчето. Вече не трябваше да се притеснява за преследващи ги коли. Облегна се и подпря крака на лявата пейка. Някъде беше чел, че затварянето на очите е ефективна защита срещу морската болест. Нямаше защо да се бои от Милър. Хайланд, разбира се, не носеше оръжие, а ключовете от белезниците на Милър се намираха в джоба на шофьора. Затова затвори очи и позволи на вестибуларния си апарат да свикне с клатушкането на ферибота, без да се обърква от неподвижната вътрешност на колата. Това имаше ефект. Не след дълго стомахът му започна да сигнализира за неудоволствието си от настоящото състояние на нещата, но не беше много неприятно Хайланд се надяваше, че по-бурното море напред по пътя няма да промени положението. Нямаше да го промени.
След миг звук от автоматична стрелба го накара рязко да вдигне глава. Запищяха жени и деца, последваха ги груби викове на мъжки гласове. Някъде зави автомобилен клаксон. Затракаха още автомати. Хайланд разпозна късото излайване на служебното оръжие на един от полицаите, последвано от незабавното стакато на картечница. Всичко трая не повече от минута. Сирената на „Сенлак“ започна да издава кратки, мощни звуци, като след няколко секунди спря, а автомобилният клаксон продължаваше да вие. Пищенето утихна. Вече се чуваха не острите писъци на тревогата, а по-дълбоките викове на осъзнат ужас. Избухнаха още няколко изстрела от автомат и сетне заглъхнаха. Хайланд се боеше повече от тишината, отколкото от шума. Погледна през прозорчето и не видя нищо освен една кола и тъмното море. Знаеше какво му предстои. Бръкна под якето си за пистолета, който не беше там.
„Откъде знаят…откъде знаят тези копелета, че ще бъдем тук!“
Дочуха се още изстрели, резки заповеди, които не търпяха неподчинение от страна на тези, които желаеха да оцелеят през — коледния ден. Ръцете на Хайланд се свиха в юмруци. Обърна се и погледна към Милър. Сега терористът го гледаше. Сержантът би предпочел да види жестока усмивка вместо това празно изражение на младото, безжалостно лице.
Металната врага се разтърси от удар на ръка.
— Отворете проклетата врата или ще я взривим!
— Какво ще нравим? — попита другият полицай.
— Ще отворим.
— Но…
— Но какво? Да ги чакаме ли да опрат пистолет в главата на някое бебе? Те спечелиха. — Хайланд завъртя дръжките. И двете врати се отвориха рязко.