Патриотични игри
- Автор: Кланси Том
- Серия: ryanverse #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Градинаров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Патриотични игри». Краткое содержание книги:
Обикновените криминални престъпници се дръпнаха по заповед на Хайланд и когато вратата на килията се отвори, самият той изправи Милър и му помогна да отиде до диспансера. И тогава Милър му беше проговорил като на друго човешко същество. От подутите, напукани устни се отрони едно „Благодаря“.
„Полицай спасява терорист — помисли си Хайланд. — Голямо заглавие може да стане.“ Разбира се, надзирателят твърдеше, че е невинен. Наистина имаше проблеми с канализацията в килията на Милър — нещо се объркало по някакъв начин, а и междувременно бил повикан да успокоява размирици в друга част на затвора. Не чул никакъв звук от килията в този край на коридора. Нито звук. Лицето на Милър беше направено на кървава каша и беше сигурно, че няма да има проблеми с тоалетната в продължение на няколко дни. Съчувствието му към Шон Милър не трая дълго време. Хайланд все още беше ядосан на надзирателя. Осквернено беше чувството му на професионалист. Не приемаше постъпката на надзирателя и смяташе, че това е връщане назад към изтезанията с разпъване и с нагорещени клещи. Законът опазваше обществото не толкова от престъпниците, колкото от самото общество. Истина, която дори не всички полицаи разбираха напълно, но беше и единственото нещо, което Хайланд научи през петте години в отдела за борба с тероризма. Видът на стореното от терористите беше повече от неприятен урок.
По лицето на Милър все още личаха някои белези, по той беше млад и заздравяваше бързо. Само за няколко кратки минути той го възприе като човек. Сега отново беше животно. Хайланд изпитваше затруднение да мисли за него като за човешко същество — но професионализмът го задължаваше. „Дори и за такива като теб.“ Полицаят отново погледна през задния прозорец.
Пътуването беше скучно, както трябваше да се очаква, без радио и разговори и непрекъснато дебнене за нещо, което не беше там отвън. Хайланд съжаляваше, че не сложи кафе вместо чай в термоса си. Гледаха как камионетката им преминава през Уоркинг, след това през Алдершот и Фарнам. Вече се намираха в районите с големи недвижими имоти на Южна Англия. Навсякъде около тях се виждаха представителните къщи на аристократите, занимаващи се с конен спорт, и по-малко представителните домове на онези, които работеха за тях. Хайланд си мислеше, че ако не беше толкова тъмно, това пътуване можеше да бъде доста приятно. Мъглата беше надвиснала над многобройните долини, дъждът чукаше по металния покрив на колата, а шофьорът трябваше да внимава как кара по тесните, осеяни със завои пътища, така характерни за английската провинция. Единственото хубаво нещо беше почти пълната липса на движение. Хайланд виждаше светлинки над далечни врати, но това беше всичко.
Един час по-късно колата тръгна по шосе М-27, за да заобиколи Саутхамптън, след това сви на юг по второстепенния път за Лимингтън. Пресичаха малки селца, намиращи се на няколко мили едно от друго. Тук-там се чувстваше оживлението на новия ден. Пред няколко фурни имаше паркирани коли, чиито собственици приготвяха пресен, топъл хляб за вечеря. Вече се провеждаха ранни черковни служби, но истински натовареното движение нямаше да започне преди изгрева на слънцето, а дотогава оставаха над два часа. Времето се влошаваше. До брега оставаха само няколко мили, а вятърът духаше с петдесетина километра в час. Той разкара мъглата, но пък довлече порой студен дъжд и люлееше колата.
— Гаден ден за возене с лодка — каза полицаят, седнал отзад.
— Трябва да трае само тридесет минути — отговори Хайланд, а стомахът му се свиваше при мисълта за това. Макар и роден в страна на корабоплаватели, Боб Хайланд ненавиждаше пътуването по вода.