Патриотични игри
- Автор: Кланси Том
- Серия: ryanverse #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Градинаров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Патриотични игри». Краткое содержание книги:
Там имаше трима мъже със скиорски шапки върху лицата си. Държаха автомати.
— Я да видим пистолетите ви — каза високият. Хайланд усети ирландския акцент, който не го изненада много.
— И двамата сме невъоръжени — отговори сержантът. Вдигна и двете си ръце.
— Излизайте! Един по един! И лягайте на палубата! — Маскираният не се притесняваше да заплашва.
Хайланд излезе от камиона и коленичи, след което с ритник беше свален по лице. Усети как и другият полицай се просва до него.
— Здравей, Шон — каза друг глас, — не мислеше, че ще те забравим, нали?
Милър отново не каза нищо. Хайланд се учуди. Заслуша се в подрънкването на веригите, докато терористът излизаше от колата. Видя обувките на човек, пристъпил до вратата вероятно за да помогне на Милър да слезе.
„Шофьорът сигурно е мъртъв“ — помисли си Хайланд.
Стрелците държаха ключовете му. Чу как белезниците паднаха, а след това чифт ръце изправиха Милър на крака, който разтриваше китките на ръцете си и най-после даде израз на някакви чувства — усмихна се, загледан в палубата, преди да погледне сержанта.
Нямаше смисъл да гледа терористите. Около тях се виждаха най-малко трима мъртви мъже. Един от облечените в черно стрелци дръпна раздробената глава от кормилото на една кола и най-после клаксонът спря. На пет метра встрани някакъв мъж стискаше окървавения си стомах и охкаше, а до него жена — вероятно съпругата му — се опитваше да облекчи болката му. По палубата лежаха и други мъже, свити на малки купчинки, с ръце на тила. Терористите зорко следяха хората. Хайланд забеляза, че те не вдигаха излишен шум. Всички бяха обучени. Звуците идваха само от цивилните. Плачеха деца, чиито родители се държаха по-достойно от хората без деца. Родителите трябваше да бъдат смели и да защитават децата си, докато самотните възрастни се бояха само за собствения си живот. Някои от тях подсмърчаха.
— Вие сте Робърт Хайланд? — тихо каза високият. — Сержант Хайланд от известния Ц-13?
— Точно така — отговори полицаят. Знаеше, че ще умре. Изглеждаше ужасно — да умре на Коледа. Но ако ще умира, значи нямаше какво да губи. Нямаше да се моли. — А вие кои сте?
— Приятелите на Шон, разбира се. Наистина ли см мислехте, че ще го оставим на такива като вас? — Гласът звучеше като на образован човек въпреки лошата дикция. — Имате ли да кажете нещо?
Хайланд искаше да им го каже, но знаеше, че няма смисъл. Той дори не би ги развличал с ругатните си и сега откри, че отчасти започва да разбира Милър. Осъзнаването на този факт го накара да забрави страха си. Сега знаеше защо Милър не беше проговорил. „Що за проклети глупости минават пра главата ти в момент като този“ — почуди се той. Мисълта му се стори нелепа, дори отвратителна.
— Свършвайте и си вървете!
Виждаше само очите на високия мъж и нямаше удоволствието да наблюдава реакциите му. Това ядоса Хайланд. Сега, когато смъртта беше сигурна, той откри, че е разярен от неуместни неща. Високият извади пистолет от колана си и го подаде на Милър.
— Този е твой, Шон.
Шон пое пистолета в лявата си ръка и за последен път погледна към Хайланд.
„За тоя дребен педал сигурно не съм нищо повече от един заек.“
— Трябваше да те оставя в оная килия — каза Хайланд. Гласът му сега беше лишен от чувства.
Милър мислеше върху това. Той държеше пистолета до бедрото си и чакаше в мозъка му да се роди подходящият отговор. Припомни си един цитат от Йосиф Сталин.
— Благодарността, мистър Хайланд…е кучешка болест. — И изстреля два куршума от четири метра и половина.
— Хайде — каза О’Донъл иззад маската си. Някакъв мъж, облечен в черно, се появи на палубата и изтича при водача.
— И двата двигателя са повредени.
О’Донъл погледна часовника си. Нещата бяха протекли почти идеално. Това беше хубав план, ако се изключи проклетото време. Видимостта беше по-малко от миля и…
— Ето я, идва отзад — извика един от мъжете.
— Търпение, момчета.
— Кой сте вие, по дяволите? — попита полицаят в краката им.
О’Донъл изстреля кратка серия вместо отговор, коригирайки този малък пропуск. Избухна нов хор от писъци и бързо се изгуби във воя на вятъра. Щурмовата група се строи около предводителя си. Заедно с Шон бяха седем души. О’Донъл със задоволство отбеляза, че обучението им си личеше. Всеки от тях стоеше с лице, обърнато навън, и зареден автомат, в случай че някой от цивилните прояви глупост и опита нещо. Капитанът на ферибота стърчеше на стълбичката на двадесетина метра и очевидно се тревожеше за следващото изпитание — управлението на съда в подобна буря без двигатели. Първоначално О’Донъл смяташе да избие всички на борда и да потопи съда, но отхвърли тази идея — беше безсмислено. По-добре да остави живи хора, за да разкажат историята, иначе англичаните няма да узнаят за победата му.