Патриотични игри
- Автор: Кланси Том
- Серия: ryanverse #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Градинаров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Патриотични игри». Краткое содержание книги:
— Джек, аз не съм ти купила нищо подобно…
— Млък. Всяка сутрин, когато се събудя и те видя до себе си, получавам най-хубавия подарък.
— Ти си сантиментален идиот като от някой роман, но нямам нищо против.
— Харесва ли ти? — предпазливо попита той.
— Глупчо, обожавам го! — Целунаха се отново. Джек беше загубил родителите си преди няколко години. Сестра му живееше в Сиатъл, а повечето от роднините му — в Чикаго. Всичко, което обичаше, се намираше в тази къща: жена му, детето…и една трета от бъдещото им дете. Беше накарал жена си да се усмихне на Коледа и сега можеше да се надява на успешна година.
По времето, когато Райън започна да сглобява къщата за куклата, четири напълно еднакви сини затворнически коли през петминутни интервали напуснаха затвора „Брикстън“. За всяка от тях първият половин час включваше каране из страничните улички на Лондон. Вътре седяха по двама полицаи и гледаха през малките прозорчета на задните врати, за да видят дали не ги следи някоя кола, докато се движат по произволно избрания път из града.
Денят беше подходящ за изпълнението на този план. Типично английско зимно утро — колите минаваха през участъци с мъгла и студен дъжд. Откъм Ламанша духаше средно силен буреносен вятър, а най-благоприятното нещо беше тъмнината. Северното разположение на острова гарантираше, че слънцето няма да се покаже поне още няколко часа и тъмносините затворнически коли щяха да са невидими в ранното утро.
Секретността беше така пълна, че сержант Боб Хайланд от отдел Ц-13 дори не подозираше, че се намира в третата кола, напускаща затвора. Знаеше само, че седи на няколко сантиметра от Шон Милър и че отиват към малкото пристанище Лимингтън. Можеха да избират измежду три пристанища и три различни вида транспорт, за да стигнат до остров Уайт: обикновен ферибот, кораб на въздушна възглавница или кораб с подводни криле. Можеха да поискат и хеликоптер от Кралските военновъздушни сили от Госпорт, но само един поглед към беззвездното небе накара Хайланд да отхвърли тази възможност. „Идеята не е добра“ — помисли си той. Освен това охраната е непробиваема. Не повече от тридесет души знаеха, че Милър ще бъде преместен тази сутрин. Самият Милър го научи преди три часа и все още не знаеше към кой затвор го карат. Щеше да разбере едва когато стигнат на острова.
Британската затворническа система беше причина за някои конфузни положения през годините. Бягствата от старите, мрачни сгради, намиращи се в отдалечени места, като Дартмур в графство Корнуол, се оказваха изключително лесни, затова на остров Уайт бяха построени два нови затвора с максимална сигурност — „Олбъни“ и „Пакхърст“. Предимствата бяха много. По принцип един остров може да бъде охраняван по-лесно, а на този имаше само четири редовни входни пристана. По-важното беше, че островът е населяван предимно от големи фамилии, което беше странно дори и за Англия, и всеки непознат щеше най-малкото да бъде забелязан, но можеше и да бъде съобщено за него. Новите затвори бяха някак си по-удобни от строените през миналия век. Това беше случайност, но Хайланд нямаше нищо против нея. По-добрите условия за живот на затворниците се придружаваха от средства, предназначени да затрудняват много бягството — нищо не можеше да го направи напълно невъзможно, но в тези затвори имаше телевизионни камери, които покриваха всеки сантиметър стена, електронни алармени инсталации на най-неочаквани места и охрана, въоръжена с автомати.
Хайланд се протегна с прозявка. Ако имаше късмет, щеше да се прибере у дома рано следобед и да прекара известна част от коледния ден със семейството си.
— Не виждам нищо тревожно — каза другият полицай, опрял нос в малкия стъклен правоъгълник на вратата. — Само шепа коли на улицата и никоя от тях не ни следва.
— Аз не мога да се оплача — отбеляза Хайланд. Обърна се и погледна Милър.
Затворникът седеше най-отпред на лявата пейка. Ръцете му бяха хванати в белезници. Същите имаше и на глезените си и те бяха свързани с верига. С малко късмет и помощ така ограничен човек може да се движи със скоростта на лазещо бебе, но нямаше шансове да надбяга двегодишно дете. Милър просто си седеше с глава, облегната на стената и със затворени очи, докато колата се друсаше и подскачаше по пътя. Изглеждаше като заспал, но Хайланд не можеше да бъде заблуден. Милър отново се беше затворил в себе си, потънал в размисъл за нещо.
„За какво мислите, мистър Милър?“ — искаше да го попита полицаят. Не че не беше задавал въпроси. Почти всеки ден след нападението на пътя към двореца Хайланд и няколко други полицаи бяха седели на грубата дървена маса срещу този младеж и се опитваха да завържат някакъв разговор. Хайланд признаваше пред себе си, че е костелив орех. Милър беше изтървал само една дума и това се случи преди девет дни. Един надзирател временно беше преместил Милър в друга килия уж заради повредената канализация, като действията му издаваха повече възмущение, отколкото професионализъм. В другата килия имаше двама обикновени криминални престъпници — наричаха ги ОКП, за да ги различават от политическите, с които работеше отдел Ц-13. Единият от тях очакваше присъда за поредица жестоки улични обири, а другият — за убийство с пистолет на собственика на магазин в Кенсингтън. И двамата знаеха кой е Милър и го мразеха достатъчно, за да гледат на него като на изкупителна жертва за престъпление, за което иначе не съжаляваха много. Когато Хайланд се появи за поредния безрезултатен разпит, завари Милър проснат по лице на пода на килията и без панталон, а обирджията го изнасилваше така брутално, че на Хайланд му дожаля.