Жестоко и необичайно
- Автор: Корнуэлл Патриция
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иванка Савова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Жестоко и необичайно». Краткое содержание книги:
— При последния ни разговор Рони ме помоли за три неща. Първото беше да се погрижа неговите размисли да бъдат публикувани във вестника няколко дни преди смъртта му. Уредих да ги напечатат в „Ричмънд Таймс Диспач“.
— Четох ги.
— Втората му молба беше, цитирам: „Не позволявай да се случи нещо лошо на приятелката ми.“ Попитах го коя приятелка има предвид, а той ми каза, отново цитирам: „Ако си добър човек, погрижи се за нея. Тя на никого не е причинила зло.“ Даде ми името и адреса й и ме помоли да се свържа с нея след смъртта му. Тогава трябваше да й се обадя и да й кажа колко много е означавала тя за него. Е, аз, разбира се, не изпълних съвсем точно молбата му. Веднага се опитах да се свържа с нея, защото знаех, че ще изгубя Рони и че нещо не е наред. Надявах се, че тази негова приятелка би могла да помогне. Ако двамата бяха водили кореспонденция, тя можеше да ми изясни някои неща.
— И свързахте ли се с нея? — попитах аз, тъй като си спомних, че според думите на Марино около Деня на благодарността Дженифър Дейтън е прекарала две седмици във Флорида.
— Никой не отговаряше на телефона — рече Грюман. — Няколко седмици наред се опитвах да се свържа, а после, откровено казано, други неща отвлякоха вниманието ми — сроковете за разглеждането на жалбата и някои здравни проблеми, свързани с празниците и с един адски пристъп на подаграта ми. Едва след като Рони бе мъртъв, аз се сетих да позвъня на Дженифър Дейтън и да изпълня неговата молба, като й кажа какво е била тя за него и тъй нататък.
— При първите си обаждания оставихте ли съобщение на телефонния й секретар? — попитах аз.
— Не беше включен. Сега, като се замисля, смятам, че е имало защо да го направи. Не е искала, след като се върне от ваканцията, да завари петстотин съобщения от хора, които вземат решения само след като си видят хороскопа. А ако беше оставила съобщение на секретаря, че ще отсъства от града за две седмици, това щеше да е идеална покана за крадците.
— А какво се случи, когато най-после се свързахте с нея?
— Тогава тя ми разкри, че двамата са си кореспондирали осем години и че се обичат. Твърдеше, че истината никога няма да излезе наяве. Попитах я какво иска да каже, но тя затвори телефона. Най-накрая й написах писмо, в което я молех да поговорим.
— Кога написахте това писмо? — попитах аз.
— Да видим. Беше в деня след екзекуцията. Значи на петнайсети декември.
— А тя отговори ли ви?
— Да, изпрати ми факс, което ми се видя интересно. Не знаех, че има факс, но номерът й бе изписан на съобщението. Имам копие от нейния факс, ако искате да го видите.
— Той порови в папките и другите книжа, скупчени на бюрото му. Намери папката, която търсеше, и извади от нея онзи добре познат за мен факс. „Да, ще ви съдействам — пишеше в него. — Но е прекалено късно, прекалено късно, прекалено късно. По-добре е вие да дойдете тук. Всичко е толкова грешно!“ Питах се как ли щеше да реагира Грюман, ако знаеше, че това съобщение бе възстановено в лабораторията на Нийлс Вандър.
— Разбирате ли какво е искала да каже тя? За кое е прекалено късно и кое е грешно?
— Явно е имала предвид, че беше прекалено късно да се спре изпълнението на екзекуцията на Рони Уодел, тъй като тя вече се беше състояла четири дни по-рано. Не знам кое според нея е било толкова грешно, доктор Скарпета. Разбирате ли, от доста време усещах, че има нещо нередно в съдебния процес на Рони. Той някак ме държеше на разстояние и дори само това изглежда странно. Обикновено отношенията са доста близки в такива случаи. Аз съм единственият защитник, работещ в рамките на една система, която желае смъртта ти, единственият, който работи за теб в рамките на системата, която е против теб. Но Рони се е държал толкова студено с първия си адвокат, та онзи тип решил, че случаят е безнадежден и се отказал. По-късно, когато аз се заех с делото, Рони беше все така затворен. Това отчайваше. Щом си помислех, че започва да ми се доверява, една стена се изпречваше между нас. Изведнъж се обграждаше с мълчание и буквално започваше да се поти.
— Изглеждаше ли изплашен?
— Изплашен, потиснат, понякога разгневен.
— Да не би да намеквате, че е имало някакъв таен заговор около този случай и че той вероятно е писал за това на приятелката си в някое от по-ранните си писма?
— Нямам представа какво е знаела Дженифър Дейтън, но подозирам, че е знаела нещо.
— Уодел Джени ли я наричаше?
Грюман отново посегна към кибрита си.
— Да.
— Споменавал ли ви е нещо за романа „Парижката пъстърва“?
— Това е интересно… — Той изглеждаше удивен. — От доста време не бях се сещал за това, но по време на един от първите ни разговори с Рони ние говорихме за книги и поезия. Той обичаше да чете и ме посъветва да прочета „Парижката пъстърва“. Казах му, че вече съм я чел, но бях любопитен да разбера защо ми препоръчва тази книга. Той ми отговори много тихо: „Защото така стават нещата, мистър Грюман. И няма начин вие да промените нещо.“ Според мен навремето това означаваше, че той е един чернокож южняк, изправен срещу системата на белите, и никакви федерални закони или други магии, които можех да използвам, докато обжалвахме присъдата, нямаше да му помогнат.