Жестоко и необичайно
- Автор: Корнуэлл Патриция
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иванка Савова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Жестоко и необичайно». Краткое содержание книги:
— Сигурен съм, че ще разберете — рече той. — На етикета вероятно ще пише нещо като „пух от северна морска патица — 100%“. Ще трябва да има нещо, което да оправдава цената.
— Може ли да проверите в компютъра кои са дистрибуторите на пух?
— Разбира се. Но съвсем ясно е, че никой дистрибутор не е в състояние да ви каже дали даденият пух е негов, ако не притежавате съответната дреха или друг артикул. За нещастие едно перо не е достатъчно.
— Не знам. Може би е така — казах аз.
Около обяд вече бях в колата си, надух отоплението до пръсване. Намирах се толкова близо до Ню Джърси Авеню, че бях почти като прилива, който усеща притегателната сила на Луната. Закопчах предпазния си колан, настроих радиото и два пъти посегнах към телефона, но се отказах. Беше истинско безумие дори да помисля да се свържа с Николас Грюман.
Реших, че той сигурно няма да е в кабинета си, посегнах към телефона и този път набрах номера му.
— Грюман слуша.
— Обажда се доктор Скарпета. — Опитвах се да надвия бръмченето на отоплителната инсталация.
— Здравейте. Тъкмо четях за вас. Вие май ми се обаждате от колата си.
— Така е. Аз съм във Вашингтон.
— Наистина съм поласкан от това, че се сетихте за мен, минавайки през нашия скромен град.
— Във вашия град няма нищо скромно, мистър Грюман, и аз не се опитвам да любезнича с вас. Помислих си, че ние с вас трябва да обсъдим случая „Рони Джо Уодел“.
— Разбирам. На какво разстояние сте от Юридическия център?
— На десет минути.
— Не съм обядвал, а сигурно и вие сте гладна. Нали няма да имате нищо против да поръчам да ни донесат сандвичи?
— Чудесно — казах аз.
Юридическият център се намираше на около трийсет и две преки от главната сграда на Университета и аз си спомних колко бях поразена преди години, когато разбрах, че моето обучение няма да включва разходки по старите сенчести улици и учебни занимания в хубавата тухлена сграда от осемнайсети век. Вместо това, трябваше да прекарам три дълги години на обучение в съвсем новичката, лишена от чар сграда, намираща се в ужасно шумен район на окръг Колумбия. Но разочарованието ми не трая дълго. Имаше нещо вълнуващо — да не говорим за удобството — в това да изучаваш право под сянката на Американския Капитолий. Но може би е по-важно, че не след дълго срещнах Марк.
От първите ми срещи с Марк Джеймс от началото на следването ми най-вече си спомнях неговото физическо въздействие върху мен. Отначало само като го видех, и ставах неспокойна, макар че не знаех защо. После се запознахме и присъствието му караше адреналинът да бушува в кръвта ми. Сърцето ми биеше до пръсване, забелязвах и най-незначителния му жест. Седмици наред нашите разговори бяха толкова увлекателни, че траеха до ранните часове на утрото. Думите ни не бяха елементи на речта, а по-скоро сякаш ни подготвяха за някакъв потаен, неизбежен апогей, който настъпи една нощ, зашеметяващ и непредсказуем като катастрофа.
От онези години Юридическият център се бе разраснал и променил. Катедрата по наказателно право се намираше на четвъртия етаж и когато слязох от асансьора, никой не се виждаше наблизо, кабинетите, покрай които минах, изглеждаха празни. Празниците все още не бяха свършили и явно само неуморните и отчаяните бяха склонни да работят. Вратата на стая 418 бе отворена, бюрото на секретарката беше празно, а вратата на кабинета на Грюман — открехната.
Не исках да го стресна и затова извиках името му, когато се приближих. Той не ми отговори.
— Ало, мистър Грюман? Тук ли сте? — извиках отново и побутнах вратата на кабинета му.
На бюрото му имаше компютър и купчини книжа, множество папки и разпечатки бяха сложени на пода до претъпканите лавици с книги. На една маса вляво от бюрото му бяха поставени принтер и факс, който в момента изпращаше някакво съобщение. Докато стоях мълчаливо и се оглеждах, телефонът иззвъня три пъти и замлъкна. Щорите на прозореца зад бюрото бяха вдигнати — навярно за да се намали режещата светлина на компютърния екран, а на перваза се виждаше изцапана и протрита чанта за книжа.
— Съжалявам — обади се нечий глас зад гърба ми и аз едва не подскочих. — Излязох само за минутка и се надявах, че ще се върна, преди да дойдете.
Николас Грюман не ми стисна ръката, нито ме поздрави по някакъв друг начин. Изцяло бе погълнат от придвижването си до креслото, което направи с помощта на бастуна със сребърна дръжка.
— Бих ви предложил кафе, но Евелин я няма — каза той и се настани на съдийското си кресло. — Скоро ще ни донесат обяда и нещо за пиене. Надявам се, че можете да почакате. Вземете си стол, доктор Скарпета. Изнервям се, когато някоя жена ме гледа отгоре надолу.