Ледено ухапване
- Автор: Мийд Ришел
- Серия: Vampire Academy #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Диана Кутева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ледено ухапване». Краткое содержание книги:
Две раси вампири населяват нашия свят. Едните, мороите, са смъртни и владеят магиите със земни елементи. Другите, стригоите, са неживи и зли — хранещи се с невинни жертви. Дампирите — полувампири, полухора, са посветили живота си на мороите като техни пазители.
Лиса Драгомир е моройска принцеса. Тя е смъртен вампир с рядка дарба и неразрушима връзка със земните магии. Роуз Хатауей е дампир и най-добра приятелка на Лиса, обучаваща се да бъде неин персонален пазител.
Любовният живот на Роуз е пълен хаос. Най-добрият й приятел Мейсън е безнадеждно влюбен в нея, а нейният страхотно изглеждащ наставник Дмитрий сякаш е хвърлил око на друга.
Голяма и изненадваща атака на стригоите над една от кралските фамилии всява смут в Академията. А за капак на всичко, най-неочаквано се появява майката на Роуз след дългогодишно отсъствие от живота й…
След около час микробусът зави в една глуха уличка и спря пред на пръв поглед съвсем обикновена къща, макар и доста голяма. Околните къщи, които не се различаваха от тези, които можеха да се видят във всички предградия, не бяха много отдалечени, което ми вдъхна известна надежда. Може би щяхме да получим някаква помощ от съседите.
Натикаха ни в гаража. След като вратата се спусна зад гърбовете ни, мъжете ни подкараха навътре в къщата. Отвътре изглеждаше доста по-интересна, отколкото отвън. Виждаха се старинни дивани и столове с дървени крака, оформени като животински лапи. Голям аквариум със солена вода. Над камината бяха кръстосани две саби. По стените бяха окачени от онези глупави модернистични картини, по чиито платна са надраскани само някакви линии.
Тази част от мен, която се наслаждаваше на разрушението, би искала да проучи подробно двете саби над камината, но явно партерният етаж не беше крайната цел на пътуването ни. Вместо това ни поведоха надолу по една тясна стълба към сутерена, също толкова голям като етажа над него. Само че за разлика от отвореното пространство на горния етаж това помещение бе разделено на серия от коридори и стаи със затворени врати. Приличаше на лабиринт. Похитителите ни поведоха без колебание напред и ни набутаха в малка стая с бетонен под и неизмазани стени.
Мебелировката вътре се свеждаше до няколко неудобни дървени стола, чиито облегалки бяха с напречни дъски — много удобно място, където да завържат ръцете ни. Мъжете ни настаниха така, че Мия и Кристиан останаха от едната страна на стаята, а ние останалите, дампирите — от другата. Един от тях — очевидно главатарят им — ни следеше зорко, докато помощниците му поставяха нови пластмасови белезници около китките на Еди.
— Особено много трябва да внимавате с тези тук — разпореди се той и кимна към нас. — Те ще се бият. — Погледът му се насочи първо към лицето на Еди, после към лицето на Мейсън и накрая към моето. Ние с него за кратко кръстосахме погледи и аз се намръщих. Той погледна към помощника си. — И най-вече наблюдавай нея.
След като бяхме закопчани с белезниците според изискванията му, той излая още няколко заповеди на останалите и напусна стаята, като затръшна шумно вратата след себе си. Докато се изкачваше по стъпалата, стъпките му отекваха в цялата къща, но след броени секунди всичко стихна.
Ние седяхме там, загледани един в друг. След няколко минути Мия изхлипа и заговори:
— Какво смятате да…
— Млъквай! — кресна й един от мъжете и пристъпи заплашително към нея. Тя пребледня и се сви, но имаше вид, сякаш се кани да добави още нещо. Улових погледа й и поклатих глава. Тя остана смълчана, с разширени от ужас очи и треперещи устни.
Няма нищо по-лошо от това, да чакаш и да не знаеш какво ще се случи с теб. Собственото ти въображение може да се окаже по-жестоко от всеки мъчител. И тъй като пазачите ни не разговаряха с нас, нито ни обясниха каква участ ще ни сполети, аз си представях какви ли не сценарии, един от друг по-страховити. Очевидна заплаха бяха техните пистолети и неусетно се замислих какво ли ще почувствам, ако ме прониже някой куршум. Разбира се, че ще боли адски. Но къде ще ме застрелят? В сърцето или в главата? Това ще означава мълниеносна смърт. Ами ако куршумът попадне някъде другаде? Например в стомаха ми? Е, тогава смъртта ми със сигурност ще е бавна и мъчителна. Потръпнах при мисълта за кръвта, която ще се лее като река от мен. И като си представих най-нагледно цялата тази кръв, си припомних за кошмарната гледка в къщата на фамилия Бадика и за опасността да ни прережат гърлата. Тези типове можеха да имат не само пистолети, но и ножове.
Аз, разбира се, продължавах да недоумявам защо все още сме живи. Ясно бе, че те искаха нещо от нас, но какво? Не ни разпитаха, за да изтръгнат някакви сведения. И освен това бяха хора. Какво можеха да искат хора от нас? Обикновено това, от което ние се плашехме най-много при сблъсъците с хората, бе да не попаднем на някакви шантави главорези или на такива, които искаха да експериментират с нас. Но тези тук не приличаха нито на главорези, нито на експериментатори.
Тогава какво искаха от нас? И защо ни доведоха тук? Отново и отново си представях все по-ужасяващи картини на участта, която ни очакваше. Израженията на приятелите ми показваха, че аз не съм единствената, която се самоизмъчва с подобни терзания. Миризма на пот и страх изпълваше помещението.