Ледено ухапване
- Автор: Мийд Ришел
- Серия: Vampire Academy #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Диана Кутева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ледено ухапване». Краткое содержание книги:
Две раси вампири населяват нашия свят. Едните, мороите, са смъртни и владеят магиите със земни елементи. Другите, стригоите, са неживи и зли — хранещи се с невинни жертви. Дампирите — полувампири, полухора, са посветили живота си на мороите като техни пазители.
Лиса Драгомир е моройска принцеса. Тя е смъртен вампир с рядка дарба и неразрушима връзка със земните магии. Роуз Хатауей е дампир и най-добра приятелка на Лиса, обучаваща се да бъде неин персонален пазител.
Любовният живот на Роуз е пълен хаос. Най-добрият й приятел Мейсън е безнадеждно влюбен в нея, а нейният страхотно изглеждащ наставник Дмитрий сякаш е хвърлил око на друга.
Голяма и изненадваща атака на стригоите над една от кралските фамилии всява смут в Академията. А за капак на всичко, най-неочаквано се появява майката на Роуз след дългогодишно отсъствие от живота й…
— Как, по дяволите, успя да ни откриеш? — попита Мейсън с приглушен глас, докато се оглеждаше тревожно на всички посоки.
— Никак не ви бива за криминалисти — казах им аз. — Издаде ви продавачката на билети на автогарата. Освен това се сетих, че сте хукнали да търсите стригои, колкото и безсмислено да е всичко това.
Погледът, с който ме удостои Мейсън, ми подсказа, че не се радва особено на неочакваната ни среща. Но вместо него заговори Мия:
— Не е безсмислено.
— О, нима? — запитах язвително. — И убихте ли някой стригой? И въобще намерихте ли поне един?
— Не — призна си Еди.
— Добре — кимнах. — Значи сте имали късмет.
— А ти защо си толкова против убиването на стригоите? — избухна Мия. — Не се ли обучаваш тъкмо за това?
— Аз тренирам за разумни мисии, а не за подобни детински изцепки.
— Не са детински изцепки! — извика тя. — Те убиха майка ми. А пазителите не правят нищо. Дори и сведенията им не струват. В тези тунели няма никакви стригои. И вероятно няма нито един от тях в целия град.
Кристиан изглеждаше силно впечатлен.
— Намерили сте тунелите?
— Да — каза Еди. — Но както тя каза, там нямаше никого.
— Би трябвало да ги разгледаме, преди да си тръгнем — каза ми Кристиан. — Ще е интересно. И ако сведенията не са верни, няма да е опасно.
— Не — отсякох аз. — Прибираме се в курорта. И то веднага.
Мейсън изглеждаше уморен.
— Решили сме отново да претърсим града. И ти не можеш да ни спреш, Роуз.
— Не, но пазителите от Академията могат, ако се обадя и им съобщя къде се намирате.
Можете да го наречете изнудване или празни приказки, но ефектът бе поразителен. Тримата ме изгледаха удивено, сякаш ги бях ударила едновременно.
— Наистина ли ще го направиш? — попита ме Мейсън. — Ще ни издадеш просто така?
Разтърках очи, като отчаяно се чудех защо се опитвам да играя ролята на най-разумната от присъстващите. Къде се дяна момичето, което редовно бягаше от училище? Мейсън беше прав. Много съм се променила.
— Не става дума някой някого да издава, а да останете живи.
— Нима мислиш, че сме напълно беззащитни? — възмути се Мия. — Вярваш ли, че просто така ще ни убият?
— Да — кимнах. — Освен ако не си открила начин да използваш водата като оръжие?
Тя се изчерви и не каза нищо повече.
— Ние носим сребърни колове — обади се Еди. Фантастично. Сигурно са ги откраднали от пазителите в Академията. Погледнах умолително към Мейсън.
— Мейсън, моля те. Зарежи всичко това. Хайде да се връщаме.
Той се взира дълго в мен. Накрая въздъхна.
— Добре.
Еди и Мия изглеждаха ужасени, но след като Мейсън се бе утвърдил като техен водач, явно не смееха да продължат мисията си без него. Най-упорита ми се стори Мия и ми стана жал за нея. Тя едва ли бе имала достатъчно време, за да скърби за майка си; просто се бе забъркала в тази безумна авантюра с желанието да отмъсти и да заглуши болката. Когато се върнем, щеше да й се наложи да се справи с доста неща.
Кристиан все още бе развълнуван от идеята за подземните тунели. Това не би трябвало да ме учудва, имайки предвид цялото време, което бе прекарал на онзи таван.
— Знаеш ли, Роуз — каза ми той, — аз разгледах разписанието на автобусите. Разполагаме с доста свободно време до следващия автобус.
— Не можем да нахлуем просто така в леговище на стригои — отрязах го аз и поех към изхода от търговския център.
— Ама там няма стригои — обади се Мейсън. — Има само едно помещение за портиера. Нямаше никакви признаци за нещо по-особено. Наистина си мисля, че пазителите са получили невярна информация.
— Роуз — продължи да ме увещава Кристиан, — нека просто да надникнем, само така, за убиване на времето.
Всички впериха очаквателно погледи в мен. Почувствах се като майка, която отказва да купи бонбони на децата си в магазин за лакомства.
— Добре, добре. Но само ще надникнем.
Тримата поведоха Кристиан и мен към срещуположния край на търговския център. Минахме през една врата с надпис „Служебен вход“, покрай две портиерски будки и през още една врата, която ни изведе до стълба, спускаща се надолу. За кратко ми се стори, че виждам нещо познато — като стъпалата в подземния СПА-център в курорта, където беше купонът на Ейдриън, но тук всичко тънеше в мръсотия и вонеше на нещо гадно.
Стигнахме до дъното. Не приличаше толкова на тунел, колкото на тесен бетонен коридор. Тук-там по стените висяха грозни флуоресцентни лампи. По едно време коридорът се разклони на два — ляв и десен. Наоколо бяха разхвърлени опаковки от почистващи препарати и изпоцапани кабели.