Ледено ухапване
- Автор: Мийд Ришел
- Серия: Vampire Academy #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Диана Кутева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ледено ухапване». Краткое содержание книги:
Две раси вампири населяват нашия свят. Едните, мороите, са смъртни и владеят магиите със земни елементи. Другите, стригоите, са неживи и зли — хранещи се с невинни жертви. Дампирите — полувампири, полухора, са посветили живота си на мороите като техни пазители.
Лиса Драгомир е моройска принцеса. Тя е смъртен вампир с рядка дарба и неразрушима връзка със земните магии. Роуз Хатауей е дампир и най-добра приятелка на Лиса, обучаваща се да бъде неин персонален пазител.
Любовният живот на Роуз е пълен хаос. Най-добрият й приятел Мейсън е безнадеждно влюбен в нея, а нейният страхотно изглеждащ наставник Дмитрий сякаш е хвърлил око на друга.
Голяма и изненадваща атака на стригоите над една от кралските фамилии всява смут в Академията. А за капак на всичко, най-неочаквано се появява майката на Роуз след дългогодишно отсъствие от живота й…
И както често ми се случваше, когато бях спокойна, усетих съзнанието на Лиса да ме тегли. Позволих си да проникна в нея, защото исках да разбера какво се случваше сега в курорта.
— Зная, че искаш да ги защитиш, но ние на всяка цена трябва да знаем къде са те.
Лиса седеше на леглото в нашата стая, докато Дмитрий и майка ми стояха прави, и я гледаха втренчено. В момента говореше Дмитрий. Ужасно интересно ми беше да го видя през нейните очи. Тя изпитваше приятелско уважение към него, съвсем различно чувство от бурята от емоции, която винаги ме връхлиташе в негово присъствие.
— Вече ти казах — отвърна Лиса. — Не зная. Нямам представа какво се е случило.
Притеснение и страх я изгаряха отвътре. Натъжих се, като я видях толкова разтревожена, но в същото време се зарадвах, че не бях забъркала и нея. И сега не можеше да ни издаде по простата причина, че не знаеше нищо.
— Не мога да повярвам, че те не са ти казали къде отиват — обади се майка ми. Думите й прозвучаха сдържано, но по лицето й се бяха появили тревожни бръчки. — Особено при… тази ваша връзка.
— Тя работи само еднопосочно — обясни й Лиса тъжно. — Знаеш го.
Дмитрий коленичи пред нея, за да бъдат с Лиса на една височина, и я погледна в очите. Често му се налагаше да го прави, ако искаше да гледа някого в очите.
— Сигурна ли си, че нищо повече не можеш да ни кажеш? Че не знаеш нищо? Няма ги никъде в града. Продавачът на билети на автогарата не ги е виждал… макар да сме сигурни, че са отишли точно там. Но се нуждаем от нещо, от някаква насока, за да поемем по следите им.
Продавачът на билети на автогарата? Още веднъж сме извадили късмет. Очевидно жената, която ни продаде билетите, си е заминала след края на смяната й, а заместникът й нямаше как да знае за нас.
Лиса стисна зъби и го изгледа сърдито.
— Не мислиш ли, че ако знаех, щях да ти кажа? Не ти ли идва наум, че съм разтревожена за тях не по-малко от теб? Нямам никаква представа къде са. Никаква. И защо изобщо са напуснали курорта? В това също няма никакъв смисъл. И защо точно Мия е тръгнала с тях? — През връзката ни почувствах внезапна болка заради това, че сме я пренебрегнали и сме я изключили от това, което бяхме намислили, колкото и неразумно и погрешно да е то.
Дмитрий въздъхна и се отпусна на пети. От изражението на лицето му си личеше, че очевидно й е повярвал. Също така беше очевидно и че е разтревожен — при това не само в професионален план. И като видях изписаната по лицето му загриженост — загриженост за мен, — сърцето ми се сви.
— Роуз? — сепна ме гласът на Кристиан. — Мисля, че стигнахме.
Площадът представляваше просторна открита площ пред търговски център. В ъгъла на главната сграда имаше кафене, чиито маси бяха извадени отвън. Многолюдна тълпа влизаше и излизаше от мола. Стори ми се доста оживено въпреки късния час от деня.
— Е, сега как ще ги намерим? — попита Кристиан.
Свих рамене.
— Може би ако започнем да се държим като стригои, ще ни нападнат.
Лека, макар и неохотна усмивка се плъзна по лицето му. Не му се искаше да го признае, но шегата ми наистина му се стори забавна.
Влязохме вътре. Както във всеки търговски център, беше пълно с щандове на познати вериги и егоистичната част в мен си помисли, че може би ще имаме късмет да открием бързо бегълците и дори да остане време за пазаруване.
Двамата с Кристиан обходихме два пъти цялата търговска площ, надлъж и нашир, но не забелязахме никаква следа от нашите приятели, нито признаци за наличието на скрити тунели.
— Може би сме попаднали на грешното място — предположих накрая аз.
— Или може би те са сбъркали мястото — замисли се Кристиан. — Или пък са отишли другаде. О, я почакай.
Посочи напред и аз проследих посоката, накъдето сочеше с ръка. Тримата издирвани бегълци седяха край една маса в средата на една закусвалня, с доста унил вид. Изглеждаха толкова зле, че ми стана жал за тях.
— Какво не бих дал в момента за един фотоапарат — ухили се Кристиан самодоволно.
— Никак не е забавно — скастрих го аз и се втурнах към групата. Въздъхнах облекчено. Отдалече си личеше, че не бяха открили никакви стригои и бяха живи и невредими. Може би щяхме да успеем да ги убедим да се върнат с нас, без да се забъркваме в повече неприятности.
Те обаче не ме забелязаха, докато не стигнах почти до тях. Пръв ме видя Еди и главата му подскочи.
— Роуз? Какво правиш тук?
— Да не сте полудели? — креснах аз. Неколцина от хората наоколо ме измериха с изненадани погледи. — Осъзнавате ли в каква бъркотия сте се забъркали? Знаете ли какво ни струва да ви намерим?