Ледено ухапване

Колкото до Мия и Кристиан… е, при тях нещата бяха малко по-тежки. Мороите могат да изкарат седмици без храна и вода, но само ако поемат кръв. Без кръв могат да издържат няколко дни, преди да се разболеят и отпаднат, но при положение че имат друга храна. Така преживявахме двете с Лиса, когато бяхме сами, извън Академията, тъй като не можех всеки ден да я захранвам.

Но ако им отнемеш едновременно храната, кръвта и водата, от издръжливостта им доста скоро и помен дори няма да остане. Аз бях гладна, но Мия и Кристиан бяха освирепели. Лицата им бяха изпити, а погледите — трескави. По време на посещенията си Исая още повече влошаваше нещата. Не спираше да ги дразни и предизвиква. После, преди да си тръгне, отново пиеше кръв от Еди. При третото му посещение видях как Мия и Кристиан едва преглъщат слюнката си. Колкото до Еди, бях сигурна, че беше дотам упоен от ендорфините и глада, та дори представа си нямаше къде всъщност се намирахме.

При тези кошмарни условия, естествено, въобще не можех да заспя. Май че беше през втория ден, когато изтощението и гладът ме надвиха и задрямах. По едно време засънувах, което бе изненадващо, след като не вярвах, че съм в състояние да заспя при тези безумни условия.

В съня си — през цялото време отлично съзнавах, че е сън — стоях на някакъв плаж. Отне ми малко време да го позная. Беше по крайбрежието на щата Орегон — златист пясък и топлина, а в далечината се синееше Тихият океан в цялото си великолепие. Двете с Лиса ходихме там веднъж, докато живеехме в Портланд. Денят бе прекрасен, но тя не можеше за дълго да издържи на това силно слънце. Затова съкратихме разходката си, макар че винаги ми се е искало да бяхме останали, за да се насладим докрай на това великолепие. Е, сега, в съня, можех да се порадвам на цялата светлина и топлина, за които копнеех.

— Малък дампир — чух нечий глас зад гърба ми. — Време беше.

Обърнах се и с безкрайна изненада видях Ейдриън Ивашков да ме наблюдава. Беше с панталони в цвят каки и широка риза — изненадващо небрежен стил за конте като него, — при това бос. Вятърът рошеше кестенявата му коса. Беше пъхнал ръце в джобовете си и ме гледаше с онази иронична усмивка, която беше негова запазена марка.

— Още носиш защитата си — добави той.

Намръщих се и за миг си помислих, че зяпа гърдите ми, но после видях, че гледа по-надолу, в пъпа ми. Бях с джинси и горнището на банския си, а от халката на пъпа ми висеше медальонът със синьото око. А броеницата бе увита около китката ми.

— И ти си излязъл на слънце — казах аз. — Значи предполагам, че това е твоят сън.

— Не, това е нашият сън.

Зарових пръстите на краката си в пясъка.