Ледено ухапване
- Автор: Мийд Ришел
- Серия: Vampire Academy #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Диана Кутева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ледено ухапване». Краткое содержание книги:
Две раси вампири населяват нашия свят. Едните, мороите, са смъртни и владеят магиите със земни елементи. Другите, стригоите, са неживи и зли — хранещи се с невинни жертви. Дампирите — полувампири, полухора, са посветили живота си на мороите като техни пазители.
Лиса Драгомир е моройска принцеса. Тя е смъртен вампир с рядка дарба и неразрушима връзка със земните магии. Роуз Хатауей е дампир и най-добра приятелка на Лиса, обучаваща се да бъде неин персонален пазител.
Любовният живот на Роуз е пълен хаос. Най-добрият й приятел Мейсън е безнадеждно влюбен в нея, а нейният страхотно изглеждащ наставник Дмитрий сякаш е хвърлил око на друга.
Голяма и изненадваща атака на стригоите над една от кралските фамилии всява смут в Академията. А за капак на всичко, най-неочаквано се появява майката на Роуз след дългогодишно отсъствие от живота й…
— Видя ли? — попита ме Мейсън. — Скучна гледка. Кимнах към разклоненията.
— Какво има там?
— Нищо — въздъхна Мия. — Ще ти покажем. Продължихме надясно и открихме същата угнетяваща гледка. Вече бях готова да се съглася с извода, че тук няма нищо интересно, когато минахме покрай някакъв надпис на стената, надраскан с черна боя. Спрях се и го погледнах. Беше само списък от букви:
До някои от тези букви имаше чертички и кръстчета, но след повечето се виждаха други, абсолютно непонятни драсканици. Мия забеляза любопитството ми.
— Вероятно е нещо написано от портиера — каза ми тя. — Или може би от някаква банда.
— Вероятно — кимнах, докато все още изучавах надписа. Другите помръднаха неспокойно, не разбиращи какво толкова е привлякло вниманието ми. И аз самата не можех да обясня интереса си, но интуицията ми подсказваше да не бързам да отминавам.
И тогава проумях.
„Б“ можеше да е съкращение от името Бадика, „З“ да е инициалът на фамилията Зеклос, докато последната буква „И“ можеше да е съкратено от Ивашков.
Зяпнах удивено. Тук бяха подредени първите букви на всичките кралски фамилии. Имаше на три места буквата „Д“, но ако трябваше да се спазва някакъв ред, то защо да не се приеме надписът като списък според многобройността на фамилиите. Започваше с най-малобройните — Д, Б, К, или Драгомир, Бадика, Конта, като следваше надолу чак до най-многочисления род — Ивашков. Не разбирах какво можеха да означават тиретата и чертите до буквите, но скоро забелязах след кои букви имаше кръстчета — след „Б“ за Бадика и „Д“ за Дроздов. Отстъпих рязко от стената.
— Трябва да се махаме оттук — казах. Гласът ми изплаши дори самата мен. — Веднага.
Спътниците ми ме гледаха втрещени.
— Защо? — попита Еди. — Какво става?
— По-късно ще ви кажа. Трябва да се махнем.
Мейсън посочи към посоката, в която бяхме потеглили.
— Остават само няколко пресечки. Оттам ще ни е по-близо до автогарата.
Вперих поглед в мрака, криещ навярно много неизвестности.
— Не. Ще се върнем по същия път, по който дойдохме.
Сега ме изгледаха, сякаш бях загубила разсъдъка си, но никой не възрази и всички поехме обратно назад. Когато излязохме пред входа на търговския център, въздъхнах облекчено. Слънцето още се виждаше на небето, макар че вече се спускаше надолу към хоризонта, багрейки върховете на околните сгради в оранжево и червено. Светлината все още беше достатъчна, за да се върнем до автогарата, без да има опасност да срещнем стригои.
Сега вече знаех, че в Споукан наистина има стригои. Сведенията на Дмитрий бяха достоверни. Не знаех, разбира се, какво означава онзи списък, но беше ясно, че по някакъв начин е свързан с нападенията на стригоите. Трябваше незабавно да докладвам на другите пазители. Разбира се, не можех да споделя откритието си със спътниците си, преди да се приберем на безопасно място в курорта. Например ако Мейсън знаеше какво си мислех, навярно щеше да се втурне обратно към тунелите.
Докато вървяхме към автогарата, всички мълчахме. Струваше ми се, че настроението ми се е предало на останалите. Дори злъчните забележки на Кристиан сякаш се бяха изчерпали. Вътрешно емоциите ми бушуваха, като се люшкаха от гняв до вина, докато не спирах да анализирам ролята си във всичко това.
Еди, който вървеше пред мен, спря неочаквано и аз едва не се блъснах в него. Той се озърна озадачено:
— Къде сме сега?
Зарязах всичките си размисли и се огледах. Не помнех тези сгради.
— По дяволите! — изругах. — Да не би да сме се загубили? Никой ли не следеше за пътя?
Въпросът не беше честен, след като самата аз не бях обърнала внимание на маршрута, но буйният ми темперамент надви разума и избухнах. Мейсън се огледа изучаващо няколко секунди, сетне посочи:
— Натам.
Обърнахме се и поехме по някаква тясна уличка между две сгради. Не бях уверена, че следваме верния път, но нищо по-добро не ми идваше наум. Освен това не исках да стоим на едно място и да спорим накъде да продължим.
Не бяхме изминали голямо разстояние, когато чухме шум от автомобилен двигател и свистене на гуми. Мия вървеше точно по средата на уличката. Инстинктът ми да я предпазя сработи още преди да разбера какво се задава. Сграбчих я за раменете и я блъснах към стената на едната от къщите. Момчетата направиха същото.
Голям сив микробус с тъмни стъкла зави зад ъгъла и се насочи право в нашата посока. Ние се притиснахме плътно до стената, за да изчакаме да ни отмине.