Ледено ухапване
- Автор: Мийд Ришел
- Серия: Vampire Academy #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Диана Кутева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Ледено ухапване». Краткое содержание книги:
Две раси вампири населяват нашия свят. Едните, мороите, са смъртни и владеят магиите със земни елементи. Другите, стригоите, са неживи и зли — хранещи се с невинни жертви. Дампирите — полувампири, полухора, са посветили живота си на мороите като техни пазители.
Лиса Драгомир е моройска принцеса. Тя е смъртен вампир с рядка дарба и неразрушима връзка със земните магии. Роуз Хатауей е дампир и най-добра приятелка на Лиса, обучаваща се да бъде неин персонален пазител.
Любовният живот на Роуз е пълен хаос. Най-добрият й приятел Мейсън е безнадеждно влюбен в нея, а нейният страхотно изглеждащ наставник Дмитрий сякаш е хвърлил око на друга.
Голяма и изненадваща атака на стригоите над една от кралските фамилии всява смут в Академията. А за капак на всичко, най-неочаквано се появява майката на Роуз след дългогодишно отсъствие от живота й…
Вече започвах да губя представа за изтеклото време, когато внезапно бях изтръгната от мрачните ми видения от тежки стъпки, отекващи по стъпалата. Главатарят на бандата от похитители пристъпи в коридора. Останалите мъже се изправиха и изпънаха тела. О, Боже. Това беше, досетих се аз. Това бе, което сме чакали.
— Да, сър — чух да казва водачът на похитителите ни. — Те са тук, точно както ги искахте.
Най-после разбрах. Разбрах кой стоеше зад плана за нашето отвличане. И ме обзе паника. Трябваше да избягам от този смъртоносен капан.
— Пуснете ни! — разкрещях се и се напрегнах в напразен опит да се откопча от въжетата. — Пусни ни оттук, кучи…
Спрях. Нещо в мен потрепери. Гърлото ми пресъхна. Сърцето ми сякаш спря да бие. Главатарят се бе върнал, съпроводен от мъж и жена, които ми бяха напълно непознати. Но веднага се досетих, че бяха…
… стригои.
Истински, живи — е, образно казано — стригои. И всичко изведнъж си дойде на мястото. Не само сведенията за Споукан бяха напълно достоверни. Това, от което се опасявахме — че стригоите действат заедно с хора, — се оказа абсолютно вярно. Това променя всичко. Дневната светлина вече не беше закрила. Вече никой от нас не беше в безопасност. А което бе още по-лошо — досетих се, че тези тук бяха от най-опасните стригои, онези, които бяха нападнали двете фамилии от морои с помощта на хората. Ужасяващите спомени ме връхлетяха отново: трупове и кръв навсякъде. Горчива жлъч се надигна в гърлото ми, затова побързах да пропъдя кошмарните видения и да насоча вниманието си към настоящата ситуация. Не че тя можеше да ми предложи нещо по-утешително.
Мороите имат бледа кожа, която лесно се зачервява и лесно изгаря на слънцето. Но тези вампири… кожата им беше съвсем бяла, тебеширенобяла, сякаш някой ги е гримирал нескопосано. Зениците на очите им бяха заобиколени с червен пръстен, като на някакви ужасяващи чудовища, каквото всъщност бяха.
Жената всъщност ми напомни донякъде за Натали — моята нещастна приятелка, чийто баща я бе убедил да се превърне в стригой. Отне ми няколко мига, за да разбера кое беше общото помежду им, защото иначе никак не си приличаха. Тази жена бе ниска — навярно е била човек, преди да се превърне в стригой — и имаше кестенява коса със зле изрусени кичури.
Тогава ми просветна. И тази жена бе станала стригой наскоро, също като Натали. Не го разбрах, докато не я сравних с мъжа до нея, също стригой. В лицето на жената се долавяха някакви признаци на живот. Докато неговото… неговото лице беше лицето на смъртта.
То бе напълно лишено от всякаква топлота или някакви по-нежни емоции. Изражението му бе студено и пресметливо, примесено с отблъскващо злорадство. Беше висок, почти колкото Дмитрий, и със слаба фигура, което свидетелстваше, че някога е бил морой, преди да се промени завинаги. Дългата до раменете черна коса обрамчваше злото му лице и контрастираше ярко на фона на аленочервената му риза. Очите му бяха толкова тъмнокафяви… почти черни, че ако го нямаше червения пръстен, щеше да е невъзможно да се определи къде свършва зеницата и къде започва ирисът.
Един от похитителите ме блъсна грубо, макар че нищо не бях казала. После погледна към стригоя.
— Искаш ли да й запуша устата?
Внезапно осъзнах, че съм се свила назад в стола, инстинктивно опитвайки да се отдръпна по-далече от него. Той също го забеляза и устата му се изкриви в усмивка.
— Не — изрече той. Гласът му беше тих и благ. — Бих искал да я чуя какво ще каже. — Повдигна вежди и се обърна към мен. — Моля те, продължавай.
Преглътнах.
— Не искаш? Нямаш какво да добавиш? Добре. Ако ти хрумне нещо друго, спокойно можеш да го кажеш.
— Исая! — възкликна жената. — Защо ги държим тук? Защо просто не се свържеш с останалите?
— Елена, Елена — промърмори Исая. — Овладей се, не бързай толкова. Нямам намерение да пропусна шанса си да се позабавлявам с двама морои и… — Той застана зад моя стол и повдигна косата ми, от което изтръпнах. След малко се загледа във вратовете на Еди и Мейсън. — … и трима още не пролели кръв дампири. — Изрече тези думи с почти щастлива въздишка и чак тогава се досетих, че проверяваше дали имаме „мълнии“ по вратовете си — стандартната татуировка на пазителите за убити стригои.
След като приближи до Мия и Кристиан, Исая сложи ръка на бедрото си, докато ги изучаваше внимателно. Мия срещна погледа му за миг и побърза да отклони очи. Страхът на Кристиан също се долавяше ясно, но успя да издържи на пронизителния поглед на Исая, от което се почувствах горда.
— Виж тези очи, Елена. — Елена се приближи и застана до Исая, докато той продължаваше да говори. — Това бледосиньо. Като лед. Като аквамарин. Среща се само у потомците на кралските фамилии. Бадика. Озера. Понякога Зеклос.