Натиснете Enter ако смеете… [bg]

Кейси Конрад не се качи на мотрисата. С огромно нежелание смачка шапката си за двеста долара и я хвърли в едно от кошчетата за боклук. Влезе в магазинчето за сувенири и си купи преоценена бейзболна шапка на „Далас Каубойс“.

Обърна сакото си така, че да се вижда тъмнокафявата подплата, преметна го през ръката си и се върна в чакалнята.

Когато минаваше край кафенето, видя Ръсел.

В компанията на мъжа, който я следеше.

Пиеха кафе.

Смееха се.

Какво, по дяволите, означаваше това?

Никой от двамата не го видя. Стигна до изход 19, седна на един от столовете до стената и зачака. Вече си беше купил билет за Атланта на „Боинг“-737 на „Америкън Еърлайнс“. Предполагаше, че може да възникнат усложнения, и предварително си подготви няколко маршрута за бягство.

Единственото, което му идваше наум, беше, че Ръсел е решила да се подсигури и сама е организирала наблюдението. Нищо друго не се връзваше. Ако някой беше разбрал за срещата им, едва ли щеше да вложи толкова усилия по залавянето му. Полицията да го издирва толкова настоятелно? Как не!

Но нали именно Ръсел му помогна да се измъкне! Значи дори и да е организирала всичко, направи всичко възможно да го оставят на мира.

Предполагаше, че просто трябваше да й се довери. Но и да си държи очите широко отворени.

След четиридесет минути обявиха полета му. Той се качи на боинга и излетя за Атланта.

Цели два часа обикаляше международното летище в Атланта. Искаше да провери дали някой не проявява интерес към скромната му особа. Когато се увери, че не го следят, се почувства много по-добре.

Само дето никак не понасяше компанията на толкова много хора. Те миришеха, бяха груби, говореха прекалено високо. И занимаваха всеки, който им се изпречи на пътя, с жалките си житейски проблеми.

От Атланта се качи на самолета на „Саутуест Еър“ за Албъкърк. Пристигна към пет часа следобед. Винаги беше харесвал местното летище с неговите тухлени, пясъчножълти постройки.

Изчака десетина минути и хвана фирмения микробус на „Хилтън“ до хотела на булевард „Юнивърсити“. Пренебрегна любопитния поглед на администратора, взе си раницата и се качи в стаята. Взе душ и се обръсна. „Пфу, пак старата история с бръсненето.“ После слезе до ресторанта „Каза Чако“ и си поръча телешко и сирене.

Върна се в стаята и си пусна телевизора за компания. Не му обръщаше особено внимание. Започна да го измъчва някакво особено усещане. Не беше докосвал компютър почти цял ден. Ако в момента имаше отворен магазин, веднага щеше да излезе и да си купи някой преносим.

Искаше да провери какво има на дискетите, които му беше дала Ръсел. Отново ги прегледа. Беше ги номерирала. Диск едно, диск две и така нататък. Все едно да получиш коледен подарък и да не можеш да го отвориш. Макар да си даваше сметка, че съдържанието едва ли ще оправдае очакванията му.

Почеркът й му харесваше. Буквите „о“ и „д“ бяха големи и закръглени. Не беше специалист, но реши, че вероятно това би означавало открит и прям характер. Може би всеотдайност?