Лъвовете на Ал-Расан

— Как така? И кои са тези две неща? — попита Бадир. В гласа му се долавяше гняв.

Ибн Хайран сви рамене с изящен жест и зачака. Ако някой беше поставен на изпитание, това не беше той, а събраният в тази градина двор на Рагоса.

Мазур, първият министър, беше човекът, който отговори на въпроса на своя господар.

— Той би трябвало да я убие, но няма да вдигне ръка срещу жена, пък и не би извадил оръжие в присъствието на ваше величество. — Гласът му издаваше явно раздразнение. — Всъщност вие не би трябвало дори да имате оръжие тук!

— Така е — миролюбиво се съгласи ибн Хайран. — Пазачите ви бяха много… любезни. Дори прекалено.

— Може би не са видели причина да се боят от човек с вашата репутация? — промърмори министърът с най-ласкавия си глас.

„Това май беше размяна на удари“ — помисли си Джехане, която се опитваше да следи оттенъците в разговора, доколкото й беше по силите. Репутацията на Амар ибн Хайран включваше какво ли не. Ала във всички случаи никой не би могъл да го нарече безобиден. Особено пък за царете.

Амар се усмихна, сякаш отдавайки дължимото на тънкия намек.

— Отдавна не съм имал удоволствието да разговарям с високопочитаемия пръв министър — заяви той с видима непоследователност. — Каквото и да казват нашите ваджии, той прави чест на своя народ и на великия цар, комуто служи. По мое скромно мнение.

В този миг гореупоменатият цар като че изгуби търпение.

— Зададохме ви въпрос — рязко изрече Бадир и присъстващите внезапно си дадоха сметка, че каквото и самообладание и остроумие да демонстрират някои, все пак само един човек има думата. — Вие не ни отговорихте.

— Ах, да! — каза Амар ибн Хайран. — Въпросът.

Той скръсти ръце и Алвар де Пелино, който го наблюдаваше внимателно, отново се запита къде ли е скрил оръжието. Ако изобщо имаше такова.

— Госпожа Забира, признавам, ме изненада. Впрочем, не за пръв път — продължи ибн Хайран. — Аз наивно предполагах, че идва тук, за да види децата си и защото в Картада вече не може да намери убежище. И бидейки прискърбно недалновиден, повече не се замислих върху този въпрос.

— Стига с тези игрички — каза царят. — Може би ще имаме време за тях по-късно — кой знае? Но вие най-малко от всички на полуострова можете да се наречете недалновиден.

— Вашите думи са чест за мене, ваше величество. И мога само смирено да ви уверя, че не очаквах онова, което чухме преди малко. В този момент положението ми е деликатно, сигурно го разбирате. Аз съм дал клетва за вярност пред Картада. — Сините му очи блеснаха. — Това е причината да съм предпазлив и се надявам един такъв велик и мъдър цар, какъвто е Бадир от Рагоса, да прояви снизхождение към мене.

В този миг Джехане си помисли, че ибн Хайран би могъл да бъде убит още сега, в тази градина. Настъпи тишина. Царят се размърда неспокойно на пейката.