Човекът от остров Луис
- Автор: Мэй Питер
- Серия: Остров ЛУИС #2
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Colibri Publishers
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Човекът от остров Луис». Краткое содержание книги:
– Здрасти, Фин – кимна преподобният, а Маршели добави припряно, сякаш искаше да му покаже, че няма основания да ревнува:
– Доналд дойде с предложение относно Фионлах и Дона.
– Фионлах ме посети тази сутрин – рече отецът. – Много е твърдоглав, на баща си се е метнал.
– И? – не успя да сдържи усмивката си Фин.
– Решихме да се преместят за постоянно при мен, заедно с бебето – намеси се Маршели, като хвърли неуверен поглед по посока на свещеника. – Сега са горе, в таванската стая. Доналд предлага двамата с него да си поделим разходите и отговорностите по отглеждането на Ейли, за да позволим на Фионлах и Дона да довършат образованието си. Дори ако това означава единият или и двамата да напуснат острова, за да постъпят в университет. Все пак всички сме наясно колко е важно да не пропиляваш шансовете си, докато си млад. После може да ти се наложи цял живот да съжаляваш.
В гласа ѝ имаше отчетлива нотка на горчивина, може би дори на обвинение.
– Звучи като добър план – каза Фин.
– Само дето не съм сигурна, че ще мога да си го позволя – сведе очи към масата Маршели. – Имам предвид следването на Фионлах плюс издръжката на бебето. Надявах се застраховката „Живот“ на Артър да ми стигне, докато завърша университета, но сега май ще трябва да отложа дипломирането и да си намеря работа.
– Това би било срамота – рече Фин.
– Не виждам друга алтернатива – повдигна рамене тя.
– Може и да се намери.
– Каква?
– Например аз и ти да си поделим твоята половина от разходите. – Той се усмихна. – Все пак падам се дядо на Ейли. Щом не сме успели да попречим на децата да повторят нашите грешки, можем поне да им помогнем да си стъпят на краката.
Доналд премести поглед от единия към другия, тълкувайки мълчаливо всичко, което бе останало неизречено.
– Е, аз да ви оставям тогава. – Той се изправи и след секунда колебание протегна ръка на Фин, за да се здрависа за сбогом. После излезе, без да продума повече.
След него кухнята остана странно тиха, почти нереална в примигващата светлина на луминесцентната лампа над главите им. Някъде от недрата на къщата долитаха басовете на музиката, която Фионлах бе пуснал в стаята си.
– Откъде ще намериш пари? – проговори накрая Маршели.
– Имам малко спестявания. А и не възнамерявам цял живот да стоя безработен.
Помежду им отново се възцари тягостна тишина. Тишина, породена от съжалението. За техните провали, заедно и поотделно.
– Как минаха изпитите ти? – подхвърли Фин.
– Не питай.
– Предполагам, че не си била в най-добрата си форма.
– Хич даже.
Той си пое дълбоко дъх.
– Виж, имам новини за теб. Относно баща ти. – Сините очи се приковаха в него, изпълнени с неподправено любопитство. – Защо не излезем да подишаме чист въздух? Времето е хубаво, а и на плажа няма да има жива душа.
Нощта бе изпълнена с шепота на морето, въздишащо сякаш от облекчение, че може да си отдъхне от вечното задължение да се гневи. Почти пълната луна се бе издигнала в чернотата над него и лееше бледата си светлина върху пясъка и водата – светлина, която хвърляше сенки и прикриваше истини в полуозарените лица. Въздухът бе мек, изпълнен с очакването на настъпващото лято, с поезията, носена от тихия плясък на вълните.
Фин и Маршели вървяха достатъчно близо един до друг, за да усещат топлината на телата си, оставяйки следи в девствения пясък.
– Беше време – каза Фин, – когато щях да те държа за ръка по време на разходка като тази.
– Да не си се научил да четеш мисли? – възкликна с изненада тя.
Той се замисли колко естествено би било това тогава и колко неловко щеше да изглежда сега. После се засмя:
– Помниш ли как се печеше на слънце тук с приятелките си, а аз изсипах торбата с раци отгоре ви?
– Да, помня също и че така те зашлевих, че после ръката ме боля цяла седмица.
– Вярно – рече замечтано той. – При това беше без сутиен.
– Проклет воайор!
Фин се усмихна.
– А сред онези скали правехме любов, а после влизахме голи в морето, да се охладим.
Тя не отговори. Очите ѝ бяха добили отнесен израз, сякаш мислено се намираше в друго, далечно време и място.
Почти бяха стигнали навеса за лодки, който се очертаваше зловещо в мрака, като поличба за минала и бъдеща болка. Той постави внимателно ръка върху рамото ѝ, за да я накара да спрат и да се върнат обратно. Морето вече се плискаше върху оставените от тях дири, заличавайки всеки знак, че някога са минавали оттук. Фин не свали ръката си и усети как тя леко се прислонява към него.