Човекът от остров Луис

Колко ли е часът? Хм, будилника на нощното шкафче го няма. Мери трябва да го е прибрала. Но сигурно вече е време за доене. Дано поне дъждът да е спрял. Дърпам пердето, но той все така се лее по стъклото на прозореца. Проклятие!

Не ми отнема дълго да се облека. Ето я и старата ми шапка на стола. От толкова години ми служи вярно. Пази ми главата топла и суха, нищо, че вятърът понякога я събаря.

Отвън в антрето свети, но Мери не се вижда никъде. Навярно е в кухнята и ми приготвя закуска. Просто ще седна на масата и ще чакам. Не помня какво сме вечеряли снощи, но сега съм гладен.

О, боже! Образът от онзи дяволски сън внезапно се връща. Бях на някакъв плаж и се разхождах с един млад мъж, който ми показа нещо като монета, окачена на верижка. А аз я сграбчих в юмрук, замахнах и я хвърлих в океана. Чак когато изчезна сред вълните, си дадох сметка какво представлява. Медальонът на свети Кристофър. Спомням си ясно като бял ден как тя ми го даде. Само че тогава беше нощ, а аз се намирах в ужасно състояние.

Питър лежеше в буса на Доналд Шеймъс, на кея в Лудах, увит в стара плетена покривка за легло. Мъртъв. Облян в кръв. А аз едва владеех емоциите си.

Бяхме го докарали през залива от Хаун в малката гребна лодка на Доналд. Вилнееше страховита буря. Усещах Божия гняв в нейната сила, чувах укора на майка си във воя на вятъра. Наоколо бе тъмно като в рог, а вълните подмятаха жалката ни черупка. На моменти почти нямах сили да загреба отново с веслата. Ако не бяха светлините на къщите на отсрещния бряг, никога нямаше да се доберем до него.

Вързахме лодката в края на кея и аз знаех, че Кейт ще трябва да гребе сама на връщане. Тя не искаше да ме пуска и аз никога няма да забравя израза в нейните очи, когато се пресегна и се вкопчи с две ръце в реверите ми.

– Джони, не тръгвай.

– Трябва.

– Не! Можем да разкажем какво се е случило.

А аз само поклатих глава и я сграбчих за раменете.

– Никой на бива да узнава за това, Кейт. Никога. Обещай ми. – Тя мълчеше и аз я разтърсих. – Обещай ми!

Тя сведе очи към земята и обори глава.

– Обещавам.

Вятърът отнесе думата почти преди да съм я чул. Аз я взех в прегръдките си и я притиснах толкова силно, че се уплаших да не я задуша.

– Няма как да обясним случилото се – казах. – А и имам работа за вършене. – Бях престъпил даденото на майка ми обещание и знаех, че не ще мога да живея със себе си, докато не поправя нещата. Ако те изобщо бяха поправими.

Кейт ме погледна и в чертите ѝ пролича страх.

– Забрави, Джони. Просто забрави.

Но това бе невъзможно и тя го знаеше. Затова се освободи от обятията ми, отстъпи назад и откачи от шията си медальона на свети Кристофър. Протегна го към мен, а верижката му се въртеше и усукваше от вятъра.

– Искам да го вземеш.

– Не мога – поклатих глава. – Ти го имаш, откакто те познавам.

– Вземи го! – Познавах този тон, с който нямаше смисъл да се спори. – Той ще те пази, Джони. И всеки път, щом го погледнеш, се сещай за мен. Мисли за мен.