Човекът от остров Луис
- Автор: Мэй Питер
- Серия: Остров ЛУИС #2
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Colibri Publishers
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Човекът от остров Луис». Краткое содержание книги:
– Дали не можем да разберем нещо повече от архивите им? Кой е бил баща ми, откъде е семейството му?
– Съмнявам се – поклати глава Фин. – Снощи проверих. Архивите са засекретени за срок от сто години. За защита на някогашните питомци на дома, като само те имат право на достъп. Но предполагам, че полицията може да издейства заповед от съда. Все пак става дума за разследване на убийство.
Тя извърна лице към него и избърса с длан влажните си бузи. Очите ѝ бяха пълни с все същия въпрос, на който той не бе успял да отговори предната вечер. Дали баща ѝ е убил своя брат? Надали някога щяха да узнаят. Освен ако по чудо не попаднеха на момичето, наречено Кейт, което бе живяло в дома на семейство О’Хенли.
Упътиха се мълчаливо по павираната алея към Белфорд Роуд, покрай високата каменна стена, отвъд която гробището на Дийн тънеше в своето сенчесто спокойствие. Тъкмо стигнаха портата, когато телефонът на Фин изписука с известие за получен имейл. Той плъзна показалец по менюто и отвори съобщението. Прочете го, смръщил съсредоточено чело, а сетне се залови да пише отговор.
– Нещо важно ли е? – попита изгубилата търпение Маршели.
Той се обърна едва след като натисна бутона за изпращане.
– Докато ровех из справките за сиропиталището снощи, попаднах на форум, в който бивши възпитаници си разменят спомени и снимки. Предполагам, изпитват някаква връзка помежду си, дори да не са били там по едно и също време.
– Нещо като семейство.
– Да. Нещо като семейството, което никога не са имали. Както човек се чувства по-близък с братовчед, когото никога не е виждал, отколкото с пълен непознат. – Фин пъхна ръце дълбоко в джобовете си. – По всичко личи, че голяма част от тях са емигрирали. Австралия е била сред най-популярните дестинации.
– Колкото се може по-далеч от Дийн.
– Да, един вид ново начало. Изтриване на миналото, започване на чисто на другия край на света. – Всяка изговорена дума отекваше дълбоко в собствената му душа. В крайна сметка не търсеше ли и той тъкмо това? Маршели долови настроението му и го докосна разбиращо по рамото. – Както и да е, един от тях все още живее тук, в Единбург. Казва се Томи Джак е бил в сиропиталището приблизително по същото време като баща ти. Беше си оставил електронната поща във форума и аз му писах просто ей така, без да се надявам на особен резултат.
– А той ти е отговорил?
– Да.
– И?
– Праща домашния си адрес и казва, че ще се радва да поговорим днес вечерта.
Трийсет и първа глава
Следобедната светлина се процеждаше между плътно затворените завеси, поклащащи се на вятъра пред открехнатия прозорец. Шумът от уличния трафик достигаше до слуха им далечен и нереален, примесен с бученето на водата от бента на река Лийт.
Хотелската стая се намираше под самия покрив, предлагаща красива гледка към реката и Дийн, но още с влизането им Фин бе спуснал завесите. Имаха нужда от тъмнина, за да открият самите себе си.
Всичко се случи без план, без предварителна уговорка. Хотелът се намираше точно срещу галерията, а те се нуждаеха от подслон за през нощта. Никой от тях не си даде труда да поправи момичето на рецепцията, когато то ги взе за съпружеска двойка и им предложи обща стая с голямо легло.
Изкачиха се до последния етаж с тесния асансьор, без да разменят и дума помежду си, без дори да се погледнат, макар Фин да усещаше как в стомаха му пърхат пеперудки.
Някак по-лесно бе да се съблекат в тъмното, при все че всеки от тях познаваше до най-малка подробност тялото на другия. Всяка извивка, всяка повърхност, всяко чувствително местенце.
И сега, под хладния допир на чаршафите, те преоткриваха тази интимност. Всичко бе така комфортно, така непринудено, сякаш за последно са били заедно едва вчера. В слабините на Фин се надигна същото желание към нея, както и първия път. Неудържима, пулсираща, всепоглъщаща страст. Пръстите му се плъзнаха по добре познатите контури на лицето ѝ, по шията и раменете, по нежните заоблености на гърдите и бедрата.
Устните им бяха като стари приятели, срещащи се отново след дълги години – търсещи, изследващи, неспособни напълно да повярват, че всичко е както преди.
Телата им се издигаха и спускаха като едно, диханието им излизаше на пресекулки, примесено с неволни стонове. Без думи, без контрол. Само страст, похот, жажда, глад. Пълно отдаване, генериращо пот и топлина.
С всеки тласък Фин усещаше как в жилите му пулсира кръвта на неговите предци. Безкрайни, брулени от ветровете мочурища, яростта на океана, разбиващ се в крайбрежните скали. Келтски гласове, надигащи се в ритмичен племенен хор.