Човекът от остров Луис
- Автор: Мэй Питер
- Серия: Остров ЛУИС #2
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Colibri Publishers
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Човекът от остров Луис». Краткое содержание книги:
Единствената светлина идваше от синкавото сияние на монитора на отворения лаптоп. Фин седеше сам зад бюрото в тъмната стая, притиснат от тишината в смълчаната къща. Присъствието на останалите обитатели само допълнително подсилваше чувството му за изолираност.
Това бе същата стая, където той и Артър бяха прекарали толкова часове, заедно или поотделно, в слушане на дългите лекции на господин Макинес по история на Хебридските острови, или в решаване на математически задачи. Голяма част от момчешките му години бяха преминали в този задушаващ затвор, разнообразявани от по някой откраднат поглед през прозореца. Маршели му бе предложила да прекара нощта тук, но помещението бе изпълнено с твърде много потискащи спомени. Масичката за игра на карти, която им бе служила за чин, с петното под формата на Кипър върху плота. Рафтовете, отрупани с книги с екзотични заглавия. Мирисът от лулата на бащата на Артър, който сякаш още витаеше във въздуха.
Маршели, капнала от умора, си бе легнала отдавна, а той бе останал само за да се възползва от безжичния интернет на Фионлах. Курсорът на екрана примигваше върху емблемата на Шотландската национална галерия. Под нея, в син прозорец с пухкави бели облаци, се виждаше надпис: Един друг свят. Дали, Магрит, Миро и сюрреалистите. Но той отдавна вече бе престанал да го гледа. Подозренията му бързо се бяха потвърдили и след като резервира билети за сутрешния полет, той прекара следващия час в задълбочено търсене. Сега се чувстваше изтощен. Зад очите му пулсираше тъпа болка, тялото му бе като смазано, а мислите се преплитаха в пламналия му мозък. Не искаше да се връща в Единбург, към миналото, което отчаяно се мъчеше да загърби. Тъкмо бе успял поне малко да се отдалечи от него и ето че съдбата безмилостно го запращаше обратно. Пътуването можеше и да отговори на въпросите на Маршели, но за него означаваше единствено отваряне на стари рани.
Интересно, как ли щеше да реагира тя, ако сега отидеше в нейната стая и тихо се вмъкнеше под завивките ѝ? Не за секс, нито дори за любов, а просто за утеха. За топлината на друго човешко същество.
Но знаеше, че няма да го стори. Прибра лаптопа, мина през антрето и излезе навън, като затвори полека външната врата след себе си. Лунната светлина, отразяваща се от гладката повърхност на океана, бе почти болезнено ярка, а звездите отгоре пронизваха небосвода като безброй нажежени до бяло топлийки. Тръгна нагоре по пътя с мисълта, че единственото, което го очаква, е бездушната теснота на палатката, студеният спален чувал и няколкото листа в бежовата папка, описващи смъртта на сина му. Както и безсънните часове, които трябваше да изтърпи до настъпването на утрото.
Трийсета глава
В Единбург времето бе по-меко. Откъм хълмовете Пентланд на югозапад полъхваше топъл ветрец, а слънцето ту се скриваше зад купестите облаци, ту се показваше отново, хвърляйки петна от цвят и светлина над градската сивота от пясъчник и гранит.
Бяха взели със себе си багаж за преспиване в случай, че се наложи да останат, макар Фин да не вярваше, че ще открият нещо повече от местата, за които бащата на Маршели бе споменал. А в този случай обиколката щеше да им отнеме едва около час. Взеха такси от летището и щом наближиха кръстовището на Хеймаркет, водачът включи ляв мигач, за да завие по Магдала Кресънт, но Фин го спря.
– Продължете направо.
– Оттук е по-пряко.
– Няма значение. Карайте през Палмерстън Плейс.
– Както кажете – сви рамене шофьорът. – Вие плащате.
Фин усети въпросителния поглед на Маршели и без да се обръща към нея, каза:
– Когато Падриг Макбийн ме откара на Скер със старата си лодка, ми разправи историята за това как изгубил чисто новия траулер на баща си в пролива Минч. При това сам едва не се простил с живота. Сега нищо не бележи мястото на потъването, но всеки път щом мине оттам, той изпитва особено чувство.
– На Магдала Кресънт ли е бил прегазен синът ти? – попита тихо тя.
– На една пресечка недалеч оттам.
– Искаш ли да поговорим за това?
Той продължи да се взира над рамото на шофьора към колоните от автомобили, простиращи се напред до Уест Мейтланд Стрийт.
– Не, не мисля – каза накрая.
Таксито мина през Палмерстън Плейс, покрай опушените жилищни сгради с еркерни прозорци, покрития с ранна пролетна зеленина парк, готическата величавост на епископалната катедрала „Сейнт Мери“ и продължи надолу до ъгъла с църквата от розов пясъчник, преустроена в младежко общежитие с яркочервени врати. Оттам сви нагоре по хълма по Белфорд Роуд, за да ги остави пред хотел от веригата „Тревълодж“. Срещу него имаше каменен портал със синьо-бяло знаме, развяващо се на вятъра.