Човекът от остров Луис
- Автор: Мэй Питер
- Серия: Остров ЛУИС #2
- Год: 2017
- Язык: болгарский
- Год: Colibri Publishers
- Жанр: Другие детективы
Электронная книга - «Човекът от остров Луис». Краткое содержание книги:
– Още ми е рано – отказа учтиво Фин.
– Никога не е рано за капка скоч, господин Маклауд. Не съм доживял до тази възраст с мерене на чашките или с пиене на мляко.
Той отиде до един стар бюфет и отвори вратата на барчето, разкривайки колекция от бутилки.
– Сигурен ли сте, че няма да се изкушите? – попита, след като избра една и наля за себе си.
– Не, благодаря – усмихна се Фин.
Свещеникът се върна до масата и отпи мъничка глътка.
– Е, разполагате ли с образец на онова, което търсим?
– Ето го. – Фин извади от чантата си факса, получен от Гън.
Възрастният мъж присви очи и го огледа внимателно.
– Мм, да. Определено мотив от Ерискей. Откъде го имате?
Фин се поколеба.
– Прерисуван е от отпечатък, оставен от одеяло или покривка. Във всички случаи, от някаква плетена тъкан.
Свещеникът кимна.
– Ще ми отнеме известно време да го сравня с всичките си образци. Щом не мога да ви съблазня с алкохол, сипете си чаша чай. Настанете се удобно край печката. Бих ви дал да почетете и Библията, но може би и за нея ви е още рано. – Той се подсмихна дяволито.
Фин седна с чаша тъмен сладък чай в ръка и се загледа към плажа през малкия, дълбоко вграден прозорец. Всичките му инстинкти говореха, че вижда пред себе си сцена на престъпление. Че на това място младежът, чието тяло бяха открили в торфеното поле на Луис, е намерил смъртта си. Все още нямаше представа кой е бил, но му се струваше, че ако затаи дъх и се вслуша, ще чуе как вятърът нашепва името му.
– Господин Маклауд?
Той извърна рязко глава.
– Мисля, че открих кой е измайсторил вашата плетка – рече усмихнато възрастният мъж.
Фин стана и прекоси стаята към масата. Там, до страницата на факса с направената от художника рисунка, лежеше стара фотография на пуловер от острова. Изображението, макар и черно-бяло, бе контрастно и отчетливо, така че можеше да се направи пряко сравнение между двата образа. Свещеникът му показваше един подир друг идентичните мотиви. Те бяха твърде много, за да оставят и капка съмнение, че тъканите са изработени от една и съща ръка. Съвпадението бе практически пълно.
– Но това тук не е било пуловер – посочи Фин към факса.
– Не – поклати замислено глава домакинът. – По-скоро прилича на покривка за легло. Отделни квадрати, съшити заедно. Трябва да е била доста топла впрочем. – Той проследи с показалец бледите очертания на един от правите ъгли на квадратите, а на Фин неволно му хрумна, че на мъртвеца не ще да му е трябвала топлина. – Но все още не сте ми казали, откъде имате това?
– Боя се, че засега нямам право да разкривам тази информация.
Другият кимна с фаталистичното примирение на човек, градил цялото си съществуване въз основа на вярата.
Но Фин не можеше повече да сдържа любопитството си.
– Е, чия е била плетката?
Вместо отговор свещеникът обърна фотографията от другата страна. Там, с избледняло мастило, прилежно бе изписано: Мери-Ан Джилис, 1949.
Руините на старата къща се намираха високо върху склона на хълма, почти изгубени сред високата, полюшваща се от вятъра трева. Покривът отдавна бе пропаднал, а вратата представляваше просто отвор между два полусъборени зида. Малките дълбоки прозорчета още се виждаха, макар и с липсващи рамки и стъкла. Комините откъм тесните стени бяха оцелели, а на върха на единия дори още се крепеше килнат, жълт керамичен капак. Основите на стопански постройки едва личаха сред бурените отстрани – кошара за овцете, плевня за съхранение на сеното. Ивицата от обработваема навремето земя се простираше надолу, стигайки до шосето. От отвъдната страна на асфалта започваше кеят и блестящите води на залива. По ясносиньото небе плаваха разпокъсани облаци, гонейки собствените си сенки по земята. В малката, брулена от вятъра градина на бялата къща в съседство растяха високи пролетни цветя, чиито пъстри жълти и червени главички се привеждаха от бурните въздушни течения.
На отсрещния хълм отчетливо се открояваше гранитната църква, построена с парите от улова на местните рибари. Тя бе властвала над живота на острова повече от век и все още запазваше доминиращото си присъствие.
Фин пристъпи във вътрешността на къщата, подбирайки внимателно пътя си сред обраслите в пирен и коприва отломки. Това бе домът на семейство Джилис, за който предния ден бяха разговаряли с Мораг Макюън. Тук бе живяло момчето на име Доналд Джон, напердашено с ремък от директора на училището в Далибърг заради своето неподчинение. Сред тези стени Мери-Ан Джилис бе оплела покривката, оставила своя отпечатък върху трупа, открит на остров Луис, на четири часа път оттук. Всъщност на много повече, мина му през ума. В дните, когато трупът е бил заровен, пътищата са били по-лоши, островите не са били съединени с диги, прекосяването по вода е отнемало по-дълго. За хората, живели на Ерискей тогава, остров Луис е бил почти на другия край на света.