Човекът от остров Луис

Тя отвори невярващо уста.

– Но дори и Доналд Джон не е истинското му име.

Фин виждаше по болката в нейното изражение как целият ѝ свят се разпада, как устоите му се местят подобно на плаващи пясъци под нозете ѝ.

– Не разбирам...

И той ѝ разказа всичко, което бе научил, а също как го бе научил. Тя слушаше мълчаливо, с лице, по-бледо от луната. Накрая, прималяла, се опря върху ръката му.

– Баща ми е дете от сиропиталище?

– Явно, да. Във всеки случай, от някаква институция. И е бил пратен на островите от католическата църква, заедно с брат си.

Маршели се отпусна върху пясъка със скръстени нозе и зарови лице в дланите си. Отначало Фин помисли, че плаче, но когато вдигна глава, очите ѝ бяха сухи. Шокът от наученото бе притъпил всички останали емоции.

– Странно – промълви тя, взирайки се в спокойното като никога море. – Живееш с убеждението, че знаеш кой си, защото знаеш кои са родителите ти. Някои неща просто не подлежат на съмнение. А после внезапно се оказва, че цялото ти съществуване е почивало върху една лъжа, и вече сам не знаеш в какво да вярваш. Смяташ ли, че... баща ми е убил брат си?

– Не знам. – Фин приседна до нея и я прегърна с ясното съзнание, че ако той самият е способен да приеме идеята, че истината за корените на баща ѝ и за убийството на брат му никога няма да излезе наяве, Маршели няма да намери покой, докато не я узнае.

Останаха така дълго, облени от лунната светлина и заслушани в бавния, ритмичен пулс на океана. Нощта захладня и той усети как тялото ѝ потреперва от студ, но тя явно не бързаше да се прибира. Вместо това обърна към Фин отпадналите си, замъглени от тъга очи.

– Отидох да го видя, преди да отпътувам за Глазгоу – каза тихо. – Заварих го да седи в дъжда, целият прогизнал. Смяташе, че се намира на кораб на име „Клансман“. Тогава реших, че бълнува за нещо, което е чел, или гледал по телевизията. Взе ме за друга жена, която нарече първо Катрин, а после Кейт. Спомена също и за Големия Кенет.

– Това е планината над пристанището Лохбойсдейл. Бейн Рю Койнах на местен език. Зърнали са я от ферибота, щом са наближили брега. – Той протегна ръка, за да отметне кичура коса, паднал над челото ѝ. – Какво друго каза баща ти?

– Нищо, което да има особен смисъл, поне за момента. Говореше не на мен, а на въпросната Кейт. Че никога нямало да забрави дните, прекарани в Дийн. И куличките на Дани, които им напомняли за тяхното място в света. Имаше и друго, което чак сега добива смисъл. – Тя затвори очи и преглътна болезнено, преди да продължи: – Каза, че не са се справили чак толкова зле като за две клети сирачета.

Нещо в изражението на Фин явно се бе променило, защото Маршели наклони глава и го изгледа смръщено.

– Какво има?

– Слушай – отвърна той като човек, получил внезапно прозрение. – Мисля, че знам какво означават Дийн и куличките на Дани. Мисля също, че Кейт, момичето, което е живяло при вдовицата О’Хенли, е пътувало с тях на парахода. А това означава, че може би все пак има някой, който да знае истината. – Той се изправи и протегна ръка на Маршели. – Хайде, трябва да хванем първия полет за Единбург утре сутрин, ако има свободни места.